че там витаят мълком среднощни привидения,
безрадостните сенки на отлетели дни,
че мъртви черни птици по клоновете тежки
припомнят земна орис и верния й лик.
Възлюбена довеки! Да заживееш исках
в сърце ми като болка на осланен цветец,
мелодията страстна на вечното желание
да пламва като повик, да гасне като ек;
да бъде всяка дума молитва и възхвала
за радостта безмерна, що бог ни отреди,
и никога в душите сълзата да не съхне,
която ще изкупва греха на всеки миг.
Но ветрове и бури развяха всяка радост,
отровни билки никнат по страшните следи,
всевластен хладен демон блаженството разниза
и смисълта разбули на твоя детски плач.
Към жиците безкрайни на исполинска арфа
протяга мрачен вятър невидими ръце,
и знойните талази на скръб неукротима
достигат до небето и падат с тежък гръм.
Ечат води подземни в дълбоката дъбрава,
шумят вълни далечни в безкрайни равнини,
но мойто светло слово разтвори тъмнините
и зърнах те далеко да бродиш като в сън.
Воалът се белее като развято знаме,
из царствена осанка говори черна скръб,
потръпваш в ледний ужас на твоята молитва
и късове събираш на моето сърце.
Не виждаш своя образ, мъртвешки блед,
огледан
в прозирните кристали на странна полунощ,
че сянка чудотворна изпълня тишината
и тайната разкрива на жъртвената смърт.
А мислиш ти, в сърцата зъл дух
се е промъкнал
и корена подяжда на цъфналия плод,
че нявга кобни речи зла вещица изрече
над царствената люлка на радостна любов.
И с горко състрадание поглеждаш къмто роба,
смирено коленичил пред твойта нага плът,
омиващ с горди сълзи нозете ти смирени,
с елей благоуханен — изгаснали бедра.
Унесен той дочува свещен умиращ лебед,
че участта оплаква на земните чада,
и сепва се изтръпнал, подига стан и шъпне:
царице безутешна, тръгни след твоя роб!
Нас пропасти делят ни, първичната ненавист
на двете половини на първородний кълн,
нас бурята дели ни на пътя неизкупен,
нас цял живот дели ни, дори самата смърт!
Но ти хвърли от себе вродената коварност
на слабата робиня към светъл властелин,
и ще намерим пътя към изхода начален:
аз сила на духа съм, ти — усет на плътта.
Властувах аз над тебе, когато се събуди
на мойта жива пролет върховния запев,
и мълком се понесе душата ти безволна
като ранена чайка над огнен океан.
Властувах аз над тебе, когато ти насъне
за сънищата твои ми даваше ответ,
ликуваща звучеше в сърца ни златна струна,
ликуваща луната чела ни посребри.
За земното упорство към животворна радост
нашъпваха вълните на омагесан вир,
неплътният им пламък, телата ни пронизал,
летеше към небето, приел на демон вид.
Властувах аз над тебе, когато те изведох
в градините вълшебни на царствения дух
и твоят детски поглед поръси с чисто миро
цветята величави на подранила скръб.
Но днес покорно чакам уречена развръзка,
отровната болежка на немото прости,
сам пламъка ще духна от жъртвения камък
в светилището скъпо на моя пръв завет.
Ще тръгне мрачен кораб към краища
пустинни,
ще диря твоя образ, в миражи въплътен,
там сянка ще им пази огромна черна птица,
злочеста вест ще крие, прокоба ще таи.
Не всеки път извежда към слънчевия замък,
не всеки сън дарява ответа възмечтан,
вървиш към безпредела, а твоят ход бълнуващ
наново се събужда на минат кръстопът.
По пътя ще се върнеш, отдето мълком идат
душите безнадеждни, опити от печал,
ще минеш през долини на плач и на въздишки,
де камъните стенат и всеки гроб живей.
Ще зърнеш черна роза, бездъхна, вкаменяла,
на мрачно откровение божествения знак,
и горко ще си спомниш за утрото на рая
и моя дар заветен: кръст, роза и стрела.
Пороища внезапни ще повлекат небето,
и тръбен зов над тебе звездите ще ломи,
стъмени равнините у бездни ще се втичат,
земята ще да бяга под твоите нозе.
Не в царствена порфира, а в плаща на робиня,
смирена ще се върне душата ти при мен,
не ще блести корона над мраморното чело,
а капки кръв ще капят под трънния венец.
Не лъч привичен, светнал из лоното световно,
в молитвата ти горка ще бъде въплътен,
в словата й ще тръпнат безумного страдание
и радостните сълзи след ужас преживен.
О, има дни без утро, от нощите по-тъмни,