— Два плъха, Паднала жено. Убити вчера и пресни — започна без колебание той.
— За тях ще ти дам нещо добро, мистър Пианист — подигра му се тя. Тогава това ще се случи за пръв път. Какво е?
— Истински двайсет и четири каратов диамантен пръстен. Гледай! — повдигна тя скъпоценния камък към слънцето.
Парнъл не се потруди да се усмихне на лелята.
— Дай ми храна и престани да си правиш майтап с мене — заяви.
Тя отново се подигра, като му предложи зелка и два моркова, но той кимна в съгласие и й връчи двата одрани трупа, после сложи зеленчуците в торбата си и се обърна да си върви. Но тя забеляза бойния чук, който носеше и го спря с вик:
— Хей, Пианисте, какъв е този чук? За него ти давам кожено палто от истински заек!
Парнъл се обърна и разбра, че този път не му се присмива.
— След като си свърша работата с него, може и да стане. Тогава ще видим.
Изглежда отговорът му я задоволи, но тя отново извика:
— Хей, Пианисте! Чул ли си новината за стария Едмъндс? Онези вандали дошли да го убият и след това подпалили онова място с книги, където той живееше.
Шокиран, Парнъл остана с отворени уста.
— Библиотеката? Те са я изгорили?
— Точно така.
— Господи!
Докато Падналата жена му се хилеше, почти цяла минута стоя мълчалив и объркан. След това, неспособен да заговори поради обхваналия го гняв, той плесна с ръце в горчивото си безсилие и си тръгна.
Бойният чук беше неудобен за носене. Беше окачен за колана му на металната си глава и докато ходеше, дървената му дръжка го удряше по краката. Ако го носеше на рамо, след няколко минути мускулите му започваха да протестират и го принуждаваха да си почива. Бе стар и го знаеше. Наклонената пързалка към смъртта ставаше все по-стръмна и си мислеше, че краят му не е много далече.
Бавно, с цената на измерителни преходи, той измина разстоянието до сърцето на трупа, който някога представляваше този град, пулсът на който беше спрял много отдавна. Той вървеше покрай стари ръждясали каросерии на коли и пълни с прах трамвайни мотриси, преминаващи по улици с разнебитени здания, стоящи в редици като нащърбени рифове. Много отдавна гърдите на града бяха изпуснали своята последна въздишка; високите му комини бяха паднали и тухлите им се бяха разпръснали по пътя пред него.
Накрал успя да стигне до центъра и отново обърна лице към строгите колони и затворените врати на Градския Съвет — полуобгорял и пълен с натрошени обломки в криволичещото си преддверие. Дори да имаше възможност да открехне залостените врати, първо трябваше да почисти бетонните парчетии, за да може да ги отвори. А вътре имаше толкова много!
Но от другата страна на сградата, опрян до стената и забил носа си в дърво, което сега представляваше обезлистена пустош, стоеше скелетът на голям камион.
Парнъл внимателно се изкачи върху него, после почти комфортно се настани върху клон от дървото, съвсем наблизо до решетката на един прозорец. Преди три седмици той бе почистил нечистотиите по стъклото му и беше успял да зърне прашните коридори във вътрешността. Някъде в дъното, на избеляла жълта табела, все още се разчитаха думите: „Концертна зала“. Поглеждайки още веднъж неясните й букви, Парнъл се изпълни със спомени за концертите, които бе давал. Поставени върху клавишите, ръцете му следваха собствената си памет; музиката спираловидно се развиваше и невидимото посещение в тъмната зала предизвикваше нови и нови аплодисменти…
Докато стоварваше бойния чук върху решетките на прозореца, спомените му изчезнаха като дим. Циментът се раздробяваше, прахта се сипеше наоколо. Изглежда имаше късмет — задачата се оказа по-лесна, отколкото си мислеше, въпреки че след първия удар изглеждаше ужасна. Той отново замахна с чука, пръчката на решетката помръдна и се наклони. Намери сила за нов удар, прътът се изкриви, после се счупи и изчезна в коридора под него.
Триумфът го завладя всред облаци от слабост, додето силите задъхано напускаха треперещите му ръце. Дълго стоя върху клона — започнал хазартна игра и същевременно дръзнал да рискува.
Накрая успя да преметне краката си през перваза, а после да се изтърси на пода на коридора. Чу се хрущене на стъкла. Той бръкна в чантата си и извади малка свещ, придружена от няколко извънредно ценни кибритени клечки. Употребената кибритена кутия му бе струвала десет плъха, които Падналата жена бе благоволила да вземе преди две седмици. След това запали свещта и жълтата й светлина заплува в прашния коридор.