Вандалът се извисяваше над Парнъл, тежко издишвайки зловонния си дъх в лицето на стария човек. Той се обърна и се огледа свирепо, а Парнъл продължаваше да мълчи.
— А ти си седиш тук в тъмното, свириш красива музика и единственото, което желаеш, е всичко да се върне така, както е било! За тебе е добре, но на мене и моите хора ни трябва сигурност, че миналото няма да се върне по този начин. Сега кажи ми, човече, какво добро е създала тази музика и тази култура? А?
Мислите на Парнъл се движеха хаотично. Накрая той простичко каза:
— Доставяме удоволствие на хората, това е всичко. Вандалът възвърна усмивката си.
— Добре, господин музиканте, да те убия ще ми достави голямо удоволствие. Но първо, човече, наистина ще ми стане кеф да разбия на парчета това красиво музикално чудо срещу тебе, за да можеш и ти да се позабавляваш. Как ти се струва?
Вандалът се извърна, претегли тежестта на бойния си чук и високо го издигна над величествения роял.
Вътре в Парнъл нещо прещрака. Скочи и сграбчи ръцете на вандала. Той изненадан изпусна чука си, а Парнъл заби нокти в лицето му. Вандалът се опита първо да свободи косата си и да се вкопчи в стареца, но ръцете а Парнъл се впиха в гърлото му. Тези ръце бяха единствената част от изнемощялото му тяло, която не беше слаба и не трепереше — благодарение на десетилетните упражнения върху клавиатурата те бяха придобили желязна твърдост и сега се впиваха в гръкляна на вандала. Младежът се задушаваше и напразно се опитваше да се отдели от тях, но изкривените пръсти бяха стегнати в мьртва хватка и се затягаха с истерична сила. В един привидно безкраен миг двамата се намираха в някаква странна прегръдка. След това вандалът се строполи на сцената, с Парнъл върху себе си, а животът му постепенно се изцеждаше. Вандалът беше мъртъв.
Парнъл издаде задъхан вик и повърна, надвесен над ръба на сцената. После като лишено от разум животно, известно време остана на колене.
От време на време се обръщаше и с особено чувство поглеждаше тялото на вандала. Извън залата леко се дочуваха крясъците на част от новите варвари, които палеха и грабеха. Вътре в залата се долавяше само тишината на смъртта и лекото шумолене на прилепите. Той запълзя към пианото, където лежеше бойният чук. Изправи се, като го използваше за опора на треперещите си крака, след това здраво го хвана в ръцете си. После с мъчително движение го стовари върху клавишите на пианото.
От удара цялото му тяло се разтресе. Струните силно издрънчаха и се разлетяха, придружени от дървени трески. Свещникът се завъртя, падна на пода и угасна. Цялата зала потъна в тъмнина. Изглежда, че тишината щеше да се проточи задълго.