„Царю, тук останете!“ — • тъй Зигфрид посъветва.
„Щом воините ви в боя • сърцато ще ме следват,
на мен се осланете • вий с дамите в палата.
Аз предано ще браня • честта ви и земята.
Онез, войска що щяха • към Вормс да изпроводят,
решен съм у дома им • със меч да ги споходя.
С конете си ще идем • тъй близо, че да мога
аз наглостта им там да • обърна на тревога.“
И воинството през Хесен • пое от Рейн, докле
в Саксония добра се, • до бойното поле —
плячкосваше се вредом • и селища горяха,
та крал и княз тогава • във чудо се видяха.
Погром такъв в страната • не ще е бивал негли.
На границата още • обозът се оттегли
и Зигфрид, воин разумен, • запита ги навреме:
„За тез оръженосци • кой грижа ще поеме?“
Отвърнаха му: „Нека • младоците нататък
да надзирава рицар • изпитан като Данкварт.
Щом двамата със Ортвин • отзад в обоза служат,
на Людегер бойците • малцина ще погубят.“
Подире Зигфрид рече: • „Самият аз ще яхна
към стана на вразите • да видя колко тяхна
войска се там намира.“ • И ето с меч и шлем
отрокът на Зиглинда • за схватки бе стъкмен.
На тръгване той Хаген • и Гернот натовари
с командата над всички • достойни воини стари,
а сам пое в страната • саксонска като оня,
що с меча си наскоро • прониза много броня.
Видя насред полето • войската им огромна
(сравнена с нея беше • бургундската нищожна):
четирсетхилядна пък • и може би нагоре —
таз численост на Зигфрид • приемлива се стори.
Един храбрец отсреща, • добре въоръжен,
се бе преправил също • на съгледвач тоз ден.
Взаимно се съзряха, • но Зигфрид по-преди
ненавистно врага си • захвана да следи.
Но нека ви обадя • кой съгледвачът бе,
що лъскав щит от злато • придържаше в ръце.
Крал Людегаст излязъл • бе лично тук на стража.
Насреща му препусна • чужд рицар млад и снажен.
Сега го с поглед зъл и • крал Людегаст почете.
Противниците ловко • пришпориха конете
и копията ниско • към щитовете снеха.
За краля величав туй • не бе път към успеха.
След копийния сблъсък • един край друг нататък
конете профучаха • със тях за отдих кратък.
Мъжете разгневени • с юздите ги извиха
и с мечовете сетне • двубоя продължиха.
От удара на Зигфрид • ехтеше равнината
и огненочервени • искри изпод ръката
юнашка полетяха • от шлема як на воина.
Изглеждаше борбата • напълно равностойна.
За кой ли път със меча • и Людегаст удари,
но всеки върху щита • мощта си пак стовари.
Дозор наблизо мина • от воини трийсетина:
преди да дойдат, кралят • едва ли не загина.
Три тежки рани Зигфрид • нанесе му самия
през лъскавата броня. • Щом мечът му проби я,
кръвта през всеки прорез • от раните потече
и Людегаст започна • да се разкайва вече.
Земите си предложи • той, просейки пощада,
и каза, че е кралят • с молба да не пострада.
Ала тогаз дойдоха • момците от дозора,
видели в тази схватка • на Людегаст позора.
Щом Зигфрид го поведе, • момците на талази
нахвърляха се вкупом, • та трябваше да пази
той с удари безредни • заложника богат.
Какви щети подир им • нанесе тоз юнак!
В неравна бран се справи • с тридесетте. Един
пожали да препусне • при своите самин,
вестта да им разкаже • за случката тоз ден.
Свидетелство бе шлемът • съвсем окървавен.
Загриженост обзе ги • и бяха тъй сломени
датчаните, щом чуха, • че кралят им пленен е.
Уведомиха брат му • и той тогаз изпадна
в необуздана ярост • от таз вест безотрадна.
А Зигфрид пък отведе • деспота Людегаст
при воините бургундски, • поел под своя власт.
Предаде го на Хаген, • но който бе узнал,
че този тук е кралят, • ни миг не сети жал.
Бургундците повеля • призва под боен стяг.
„Напред“ — извика Зигфрид, — • „очаква ни нас враг!
Ако до залез някой • живота ми не вземе,
саксонки ще почерня • немалко аз без време.