Мнозина от момците • мълвяха: „Ех, да бях
на неговото място — • тъй редом с нея щях
да крача или легна! • Таз чест аз бих приел.“
Не бе на дама служил • така друг рицар смел.
Отдето и да бяха • там гостите дошли,
следяха неизменно • все двойката с очи.
Щом с почит тя целуна • героя именит,
в живота си той нивга • не бе бил тъй честит.
А кралят датски вметна, • изпълнен със досада:
„За почест височайша • накара да пострада
и мен, и други воини • на Зигфрид смелостта.
Дано го Бог не праща • пак в моята страна!“
Навред, отдето мина, • път сторваха учтиво
на дивната Кримхилда. • Момци благочестиво
отправяха се също • към черквата с кортежа.
И чак там вече с нея • разлъчи се младежа.
Последвана от дами, • тя бавно влезе в храма.
Тъй прелестно стоеше • й царската премяна,
че будеше момата • желания тщеславни
и радваше очите • на рицари похвални.
Едва дочака Зигфрид • да се отслужи меса.
Затуй, че мила с него • бе младата принцеса,
на щастието свое • благодари безкрайно.
На нея посветил се • той беше всеотдайно.
Когато тя излезе, • той вече бе пред храма
и подир призив редом • до нея пак застана.
Тогаз благодари му • момата, че е бил
в двубоите тъй храбър • и всекиго надвил.
„Дано възнагради ви • Бог, принце“ — каза тя. —
„Заслужено сдобихте • се вий с предаността
на братя и роднини, • тъй както чувам аз.“
Загледан нежно в нея, • той вметна с ведър глас:
„На служба всеотдайна • аз вам се посвещавам.
Дорде на този свят съм, • не ще си мира давам,
преди да съм изпълнил • желаното от вас.
За благосклонността ви • ще се старая аз.“
Дванайсет дни прекара • с юнака неизменно
принцесата почтена, • когато всекидневно
явяваше в палата • чаровната си младост.
Туй жест към Зигфрид беше, • да му доставят радост.
Веселие блажено • и глъч непомрачен
край залата на Гунтер • ечеше ден след ден.
Смелчаците на двора • тренираха за бой,
а Ортвин редом с Хаген • не знаеше покой.
Захванеше ли някой • каквото и да е,
те начаса там бяха • със воля и сърце.
Сред гостите така си • заслужиха похвала,
на Гунтер за страната • спечелиха прослава.
Ранените дойдоха, • без някой да ги спира,
да се позабавляват • с момците на турнира:
ту копие да мятат, • ту с щита да се бранят
и можеха за помощ • навред да се осланят.
Стопанинът заръча • от кухнята съблазни
за празника да има. • Опазил се от разни
роптания, каквито • сполитат често царя,
не спря любезно с гости • поред да разговаря.
Подканяше той всички: • „Юнаци, приемете
на тръгване от мене • без корист даровете
и аз тогаз с охота • ще съм ви задължен,
благата ми загдето • поделяте вий с мен.“
Датчаните той мигом • с подканата си трогна:
„Преди да сме поели • на път в страната родна,
държим да се взаимно • ний войни спогодим,
от вас щом бе погубен • приятел не един.“
Със заздравели рани • бе вече Людегаст,
съвзел се бе и брат му, • прочут саксонски княз,
но неколцина мъртви • оставяха в чужбина.
Цар Гунтер се надигна — • при Зигфрид той намина
и рече му: „Узнах, че • донякъде припряно
противниците наши • си тръгват утре рано,
но искат и спогодба • те с мен и мойте хора.
Съвет ми трябва, Зигфрид, • какво сега да сторя.
Владетелите що ми • предлагат ще ви кажа:
петстотин коня с злато • при нас ще се окажат,
не ги ли спра да тръгнат • към къщи те спокойно.“
Но Зигфрид възрази му: • „Било би недостойно.
Пуснете ги по живо, • по здраво да си идат
и в поход боен нивга • насам да се не видят
владетелите знатни • из вашата страна.
Туй нека потвърдят го, • подавайки ръка.“
Съветът одобрен бе • и тръгнаха, решени
вразите им да бъдат • тозчас уведомени,
че златото им никой • сега тук не желае,
но нека техни близки • тъга да не терзае.