„Желаем ний, сестрице, • да носим дрехи сгодни.
Умението ваше • за туй ще ни помогне.
В девойките ви нека • усърдност запламти,
че похода ни никой • не ще осуети.“
Девицата отвърна: • „Тук имам много свила,
но в дрехите да вшият • аз бих разпоредила
и камъни безценни, • щом нам се предоставят.“
И цар, и принц решиха, • че ще й ги набавят.
„Със вас кои“ — запита • красивата принцеса —
„витязи с тез одежди • ще дойдат във двореца?“
„Ведно с нас Данкварт, Хаген — • двамина мои воини,
четворица ще идем • ний рицари достойни.
Ала помнете, сестро, • да имаме е редно
за всекиго три ката • одежди всекидневно
за четри дни, та сетне • да тръгнем от страната
на буйната Брунхилда • ний с чест общопризната.“
Владетелите сбогом • си взеха предоволни.
Кримхилда пък подбра си • сред своите придворни
девици трийсетина, • известни със това,
че бяха най-изкусни • в шивашките дела.
Те вшиваха в коприна — • арабска белоснежна
и зазаманкска свежа • с цвят детелина нежна —
куп камъни безценни. • Одеждите кроеше
прекрасната Кримхилда — • тя най-усърдна беше.
Подплата чуждоземна • от кожа на акули,
що слисва всички люде, • за нея подочули,
обшиваха със свила — • тъй редно то било.
И още нещо все за • туй чудно облекло:
От Либия, Мароко • най-скъпата коприна,
каквато нявга можел • е царски род да има,
за шев се предостави • на купчина огромна.
Кримхилда към момците • бе явно благосклонна.
Не щеше да използва • тя просто хермелин
(за поход височайши • не бил той толкоз фин),
та с кадифе покри го • с цвят черен на катран,
с каквото рицар може • и днес да е желан.
Безценен камък лъсна • изпод арабско злато.
Девойките с прилежност • се трудеха, с каквато
в недели седем стават • одеждите готови.
Оръжията също • блестяха като нови.
Стъкмявайки момците, • за тях бе построен
як кораб бързоходен • досам брега на Рейн,
та да отплават с него • надолу към морето.
Умора изнури на • девиците сърцето.
Юнаците узнаха • тогаз, че е ушита
блестящата одежда, • каквато за възхита
държаха те да носят. • Таз суетня щом мина,
да не потеглят вече • те нямаха причина.
За тях бе по вестител • подканване дошло
да видят как стои им • туй ново облекло,
не е ли твърде късо, • или до под нозе.
По мяра то било им, • похвалиха го те.
И трябваше там всеки • съзрял ги да признае,
че по-разкошна дреха • едва ли той видял е.
Те можеха пред царски • особи да застанат:
таз рицарска одежда • бе вредом величана.
Безкрайно благодарни, • напетите герои
с жест рицарски поеха • от дамските покои.
Сбогуваха се чинно, • тъй както се полага.
В очите на девица • нахлу тъга и влага.
Тя рече: „Драги братко, • могла би любовта ви
мома да срещне друга • (на мен то по̀ се нрави),
наместо да се впусне • в тез рискове опасни.
И по-наблизо има • царкини тъй прекрасни.“
Предчувстваха сърцата • каква беда ги чака.
Безсилен пред словата, • там всеки се разплака
и накитите златни • от сълзи потъмняха,
сред хълцане които • гърдите им обляха.
„Юнако Зигфрид, вам аз“ — • тя рече — „поверявам
на брат си съдбините • и честно се надявам,
че няма на Брунхилда • в страната да пострада.“
Обет й даде Зигфрид • и стисна й ръката.
„Принцесо, забравете“ — • юнакът смел й рече —
„Вий всяко безпокойство. • Дорде съм жив, аз ще се
старая да го върна • на Рейн тъй здрав и читав.“
Красавицата кимна • с увереност в очите.
И щитовете техни • с позлата на брега
ведно с доспехи бяха • пренесени сега.
Доведоха конете • и време бе да тръгнат.
Не можеха сълзите • девици да преглътнат.