А редом с тях вървеше • и свита рицарска:
витязи на Брунхилда • все с мечове в ръка —
над петстотин исландци, • що гостите разстрои.
Изправиха се мигом • безстрашните герои.
Княгинята тогава, • пред Зигфрид щом застана,
послушайте за поздрав • какви слова подхвана:
„Добре дошли сте, Зигфрид, • вий в нашата страна!
Бих искала да зная • на похода целта.“
„Чрез поздрава, княгиньо, • оказвате ми днес
вий, щерка на владетел, • неправомерна чест.
Полага се тя нему, • на рицаря пред мен —
отдайте я на него, • на моя суверен.
С родения край Рейн ний • отплавахме на слука
и зарад любовта ви • пристигнахме днес тука:
държи да я заслужи • каквото и да става,
така че да отстъпи • през ум не му минава.
Той носи име Гунтер • и благороден цар е.
Освен да ви спечели, • за друго не мечтае.
Наложи ми да дойда • витязът ни премил —
да можех да откажа, • не бих се двоумил.“
„Като е цар“ — тя рече, — • „а вие пък — васал,
той в надпревара с мене • да влезе би желал.
Невеста ще му стана, • надвие ли в двубоя.
Загубва инак всеки • от вас главата своя!“
Тук Хаген се намеси: • „Какви са правилата
при тази надпревара? • Към края си играта
(за да изгуби царят) • навярно е лукава.
А той държи да има • красавица такава.“
„Да хвърли камък трябва, • да се надскача сетне
той с мене, а подире • и копие да метне.
Освен честта туй може • живота да ви струва,
така че размислете“ — • тъй тя я обрисува.
Заставайки до царя, • принц Зигфрид го помоли
пред гордата княгиня • да каже свойта воля.
Да няма страх, защото, • тя подло ако действа,
от нея ще го варди • със свойте чародейства.
Тогава Гунтер рече: • „Княгиньо величава,
вий повелете само • какво аз да направя.
Заради хубостта ви • и повече ще сторя.
Главата си ще дам, щом • за вас не се преборя.“
Дочувайки тез думи, • Брунхилда нареди
игрите да подготвят • по-бързо от преди,
да донесат за нея • турнирната премяна,
огромен щит и броня • със злато обкована.
Под нея пък облече • тя риза от коприна,
все още от двубои • напълно невредима,
умело с кадифе чак • от Либия обвита
и с везани ширити • околовръст обшита.
Към гостите в туй време • се сипеха закани,
Данкварт и Хаген бяха • съвсем разколебани.
Тревожеха се как ли • ще се оправя царят
и рекоха: „В тоз поход • комай ще ни попарят!“
Но ето че тогава, • без някой да го види,
прославеният Зигфрид • на кораба отиде,
где мантия вълшебна • го чакаше прибрана:
той с нея се заметна • и в миг невидим стана.
Щом върна се, гъмжило • от рицари завари —
Брунхилда ги зовеше • за свойте надпревари.
С похвата чародеен • сред тях се той добра,
от толкоз люде нито • един не го съзря.
Кръгът бе очертан за • игри ожесточени
пред седемстотин воини • добре въоръжени.
Те трябваше да гледат • и сетне да решат
по съвест кой двубоя • печели този път.
Княгинята пристигна • там в бойно облекло,
като че бе пред битка • за царство някакво.
Със златни пафти риза • си беше закопчала,
а кожата под нея • блестеше снежнобяла.
Прислужници дойдоха, • понесли страховит,
изваян златоален • великолепен щит,
висок, широк, огромен, • със стяги от стомана —
прикритие той беше • за царствената дама.
И ремъкът на щита • не бе обикновен:
с пришити изумруди • все в цвят тревнозелен,
пред златото преливащ • с блескавина велика.
На таз мома чутовен • храбрец би бил прилика.
Тоз щит, поел залога • за нейните победи,
под умбата дебел бе • кажи-речи три педи,
със злато и стомана • богато украсен,
от четирима нейни • слуги едва крепен.
Когато Хаген щита • да носят забеляза,
с посърнал вид юнакът • към царя мрачно каза:
„Ний дързостта си май че • ще заплатим с главата:
желаната от вас е • в съюз със сатаната.“