А ето още как тя • се беше натъкмила:
връз бронята висеше • от азагугска свила
наметка благородна, • отдето като пламък
проблясваше игриво • красив безценен камък.
Донесено подир бе • и копие огромно,
масивно и дебело, • което най-редовно —
макар и толкоз тежко — • запращаше таз дама.
И с ръбовете остри • отваряше то рана.
Пред неговата тежест • дивяха се мнозина:
ковано от желязо • три пуда и полвина,
то носено бе с мъка • от трима нейни воини.
Споходен бе и Гунтер • от мисли неспокойни.
Наум тогаз си рече: • „Каква е таз фурия?
Сам дяволът от ада • едва ли би надвил я!
В Бургундия да бях си • останал жив и здрав,
любов от мен не щеше • да види тя с тоз нрав.“
На Хаген братът Данкварт • обади се тогаз:
„Дълбоко съжалявам • за този поход аз.
Какви сме ний герои, • тъй както ни наричат,
щом в таз страна жени нам • ни гибелта предричат?
Загдето тук дойдохме, • не ще си го простя,
но по-сдържана щеше • да е надменността,
обхванала Брунхилда • и нейната войска,
да бе сега нам с Хаген • тук мечът под ръка.
Добре ще е да спазват • те нужния предел.
Дори хилядократно • аз в мир да съм се клел,
владетелят ми свиден • преди тук да загине,
ще се прости с живота • красивата княгиня.“
„И невредими можем • оттука да си тръгнем“ —
додаде брат му Хаген, — • „ний стига да възвърнем
и мечовете остри, • и бронята ни верна.
Не би била Брунхилда • тогаз високомерна.“
Добре дочу момата • словата му и само
разпореди с усмивка, • поглеждайки през рамо:
„Щом има се за храбър, • върнете им на всеки
оръжието, както • и бойните доспехи.“
Едва получил меча • след нейната заръка,
изчезна от лицето • на Данкварт всяка мъка:
„Да си се надпреварват • тъй както са решени —
непобедим е той, щом • сме ний въоръжени!“
Като че великанка • владееше тоз замък:
в кръга биде докаран • за нея тежък камък,
огромен по размери • и с кръгловата форма;
донесоха го с напън • дванайсет яки воина.
След копието щеше • тя камъка да мята.
Тревога пак смрази на • бургундците сърцата.
„Горко ни“ — рече Хаген, — • „наместо нам царица,
на дявола Брунхилда • върви за годеница!“
Открила бяла кожа, • запретвайки ръкави,
към щита си посегна • и сръчно го изправи.
Щом копието вдигна, • тя тръгна в надпревара,
с враждебността си Гунтер • да се бои накара.
Живота му навярно • тя щеше да отнеме,
ако не беше Зигфрид • пристигнал там навреме.
Пристъпи той незримо, • ръката му докосна —
на Гунтер туй се стори • поличба бедоносна.
„Май нещо ме докосна“ — • наум си царят каза,
озърна се, но в близост • човек не забеляза.
Дочу глас: „Аз съм — Зигфрид, • приятелят ви верен.
Излишно вий пред нея • берете страх безмерен!
Ще ви поема щита • и вам ще бъда стража,
а вие запомнете • какво сега ще кажа:
движете сал ръцете — • от мен ще са делата.“
Щом царят разпозна го, • олекна му душата.
„За мойте чародейства • не бива да се знае;
княгинята тогава, • макар да се старае,
да накърни не може • изобщо ваш’та слава.
Каква безгрижност, вижте, • пред вас си тя придава!“
Девицата замахна • и копието прати
към щита нов с похват и • със сила непознати.
Отрокът на Зиглинда • зад него се прикри
и пръснаха се в миг от • стоманата искри.
Но острието щита • със лекота прониза,
от ризницата сякаш • взе пламък да излиза.
От удара мъжете • се бяха строполили —
без мантията вече • не щяха да са живи.
От устните на Зигфрид • за миг се стече кръв,
но на нозе си скочи • юнакът като лъв
и копието грабна, • що щита бе проболо,
замахна и към нея • политна то отново.