И в мантия загърнат, • пое през тежки двери
към пристаните Зигфрид, • где кораб си намери.
Качи се там потайно • Зигмундовият син
и корабът потегли • с кърмчията незрим.
Понесе се той бързо • над глъбината водна
от силата на Зигфрид, • която бе огромна.
Изглеждаше, че вятър • стремителен го тласка —
отрокът на Зиглинда • бе скрит под тази маска.
Преплава за един ден • и следващата нощ
стотина дълги мили, • напрегнал свойта мощ.
Земята нибелунгска • достигна той, където
съкровище добил бе • в опасен спор с джуджето.
Умело приближи се • самотният юнак
и кораба привърза • край пясъчния бряг.
Към замъка на хълма • подире се отправи
подслон да дири, както • отпаднал странник прави.
Пред портата застана — • залостена бе тя,
че людете беряха • страх, както и сега.
По нея взе да хлопа • тоз странник непознат,
да дойдат да отворят. • И ето там отзад
на стража спотаил се • бе великан и бдеше
над замъка, а в близост • оръжие държеше.
„Кой там се е разхлопал?“ — • захока той тогаз.
В ответ му Зигфрид рече, • ала с преправен глас:
„Аз странстващ воин съм, тъй че • отваряй ми веднага,
да не раздигам някой, • комуто се полага
да си лежи безгрижно • сред своите покои!“
Подразни великана • таз дързост на героя.
Оръжията свои • повдигна от земята
и шлема незабавно • наложи на главата.
Подире грабна щита • и портата отвори,
ожесточен се спусна • той Зигфрид да пребори.
Че как така ще смее • юнаци да разбуди!
Той с удари страхотни • реши да го прокуди,
та пришълецът знатен • взе с мъка да се брани.
А стражникът бе смогнал • със прът железен в длани
да потроши обкова • по щита на героя.
В тревога пак бе Зигфрид • зарад съдбата своя,
но като повелител • на стражника личеше:
от вярната му служба • доволен колко беше.
Пред замъка тъй пламна • таз схватка искрометна,
че грохотът в салона • на Нибелунг отекна.
На Зигфрид се удаде • врага си да завърже.
Земята нибелунгска • вестта обходи бърже.
На схватката тътнежа • дочуло в пещерата,
джуджето смело Албрих • притича бързешката
с оръжие, но с ярост • видя необуздана
как гостът благороден • завързва великана.
В свирепост дива Албрих • изпаднал бе съвсем.
Той натъкмил се беше • и с ризница, и с шлем,
в ръката си държеше • масивен бич от злато
и с него срещу Зигфрид • нахвърли се сърцато.
На бича бяха седем • топуза окачени
и удари нанесе • той с тях ожесточени
на Зигфрид върху щита, • така че го пропука.
Угрижен гостът бе, че • грозеше го неслука.
Захвърли си той щита • пропукан и обронен,
а в ножницата пъхна • и меча свой огромен:
ковчежника си явно • не щеше да погуби —
противник бе героят • на варварствата груби.
Към Албрих той се втурна • и с яките си длани
брадата му предълга • безцеремонно хвана.
Задърпа я така, че • джуджето зарева —
от хватката на госта • го много заболя.
И гномът глас нададе: • „Недейте ме погубва!
За вярност клетва дал съм, • та да не ви учудва:
на друг съм аз подвластен, • да се спася макар че
с готовност бих ви служил.“ • Бе хитровато старче.