Биде завързан Албрих • тъй както великана.
Изпати си на Зигфрид • от силата голяма
джуджето, та запита: • „Кажете кой сте вие.“ —
„Аз Зигфрид съм. Туй име • добре познато ти е.“
„Словата ви ме радват“ — • джуджето живо рече. —
„При схватката усетих • завчас съвсем добре, че
владетелят ни вие • навярно ще да сте.
Пуснете ме да свърша • туй, що поискате.“
„Изтичай незабавно“ — • тъй Зигфрид нареди —
„и доведи ми тука • бойците най-добри!
Да се явят при мене • хиляда нибелунги!“
Не пожела да каже • защо му бяха нужни.
На стражника и Албрих • въжетата развърза
и тутакси джуджето • към воините забърза.
Войската нибелунгска • то вдигна по тревога:
„На крак, момци, че Зигфрид • ви чака пред чертога!“
Наскачаха чевръсто • момците от леглата.
Тъй рицарите смели, • навлекли облеклата,
без никаква забава • пред Зигфрид се явиха
и според обичая • вежливо поздравиха.
Запалиха свещите, • напитка му наляха,
а той благодари им, • че отзивчиви бяха.
„Отвъд морето“ — рече — • „вий мен ще придружите.“
Откликнаха с готовност • на повика момците.
Три хиляди юнаци • се бяха отзовали.
Хилядата най-смели • сред тях сега подбрали,
с потребното снабдиха • за всякакви пригоди.
В страната на Брунхилда • той щеше да ги води.
„Помнете ми словата“ — • подкани ги храбреца. —
„Най-пищните си дрехи • ще носите в двореца.
Нас там ще съзерцават • все прелестни жени,
та нека всеки рицар • добре се премени.“
Те в ранна утрин сетне • потеглиха на път.
Какви прекрасни воини • понесе корабът!
Коне си бяха взели • и с рицарски одежди
в страната на Брунхилда • пристигнаха с надежди.
Девиците стояха • край крепостните кули.
Княгинята запита: • „Дали не сте дочули
кои се там задават • на кораби сега?
Платната им по-бели • са даже от снега.“
Владетелят от Рейн й • отвърна: „Мои воини
ме чакаха наблизо • на кораби конвойни.
Изпратих им аз вест и • пристигането днес е.“
Появата на гости • с вълнение прие се.
Застанал беше Зигфрид • на кораба отпред,
от рицари в доспехи • обиколен отвред.
Княгинята запита: • „Царю, сега дали да
приветствам тези гости • или пък да не ида?“
„Идете“ — рече Гунтер, • без миг да се стъписа, —
„и покажете ясно, • че тук добре дошли са!“
Съвета тя послуша • и пред палата слезна,
но в поздрава към Зигфрид • не бе съвсем любезна.
Юнаци и доспехи • веч бяха подслонили.
В страната толкоз гости • се бяха появили,
че бродейки неспирно, • те вредом се тълпяха.
Смелчаците бургундски • да тръгват пожелаха.
Княгинята извика: • „Признателна ще бъда
сребро и злато някой • по собствена отсъда
да раздаде от мойто, • що имам изобилно.“
За воина царски Данкварт • не бе туй непосилно:
„Княгиньо благородна, • на мене ключовете
към вашето богатство • спокойно поверете.
Не бъда ли аз щедър, • вината ще е моя.“
Но щедростта бе явно • присъща на героя.
Като ковчежник братът • на Хаген се зае
богатства да раздава • със собствени ръце —
желаното от всеки • дари, без да отказва,
та бедния да може • безмерно да зарадва.
Мнозина по стотина • от него пфунда взеха,
а колко премениха • се с най-разкошна дреха,
с каквато нивга още • не са били на празник!
Таз гледка много скоро • княгинята подразни.
„Царю, тоз ваш ковчежник • на мисъл ме навежда,
че иска да остана • без сетната одежда
и златото прахосва“ — • владетелката рече. —
„Доволна ще съм някой • в това да му попречи.
Без мяра ценни дари • дари юнакът бодър,
като че ли съм вече • на смъртния си одър.
Наследството от татко • не бих тъй пропиляла.“
Княгиня нивга щедрост • такваз не бе видяла.
Но Хаген отбеляза: • „Едно е всепризнато —
владетелят бургундски • и облекло, и злато
за дар си има толкоз, • че вашето предишно
във Вормс, княгиньо, даже • да носим е излишно.“