На Нибелунг го с меча • дарили за отплата,
но скоро неприязън • събудила в сърцата
услугата на Зигфрид, • що лично повелили.
Не смогнал той с делбата • на братята гневливи.
Те имали за свита • дванайсет исполина,
но що могла да стори • срещу му таз дружина?
Погубил Зигфрид в ярост • витязите достойни
и седемстотин други • пак нибелунгски воини
все с меча, подарен му • и Балмунг сам наречен.
Мнозина млади воини • от страх голям пред меча
и рицаря, когото • на помощ уж привлекли,
ведно с земя, градища • в покорство му се врекли.
Той взел пък, че погубил • и принцовете двама,
с което озовал се • самин в беда голяма:
за тях джуджето Албрих • да отмъсти пощяло,
ала в двубой със Зигфрид • мощта му опознало.
Не надделявал Зигфрид, • ни Албрих във борбата,
те — лъвове същински — • влетели в пещерата.
Там мантия на Албрих • невидимка отнел,
съкровището с нея • добил юнакът смел.
Кой дръзнал да се бие, • сега лежал сразен.
Съкровището Зигфрид • заръчал този ден
да върнат в пещерата, • подслонът где му бил.
Джуджето силно Албрих • пазител назначил.
То клетва му се клело • за честна, вярна служба
и неведнъж по-сетне • откликвало при нужда.
На Зигфрид туй дела са“ — • накрая Хаген рече. —
„Едва ли обладавал • е някой мощ повече.
И още нещо зная • за неговата слава:
как змей един убила • десницата му здрава,
в кръвта как се изкъпал • и невредим все бил
чрез роговата кожа, • която придобил.
Ще трябва да посрещнем • героя млад добре,
да си не навлечем ний • излишни ядове.
Със смелост и със сила • той станал е чутовен,
та спрямо нас дано го • запазим благосклонен.“
„Навярно вие прав сте“ — • обади се тук царят. —
„Аз виждам как храбрецът • и свитата изгарят
да блеснат с свойта дързост. • Затуй сега да слезем
при него ние долу, • при рицаря любезен.“
„Туй бива“ — рече Хаген. — • „Не ще вам навреди:
той сам е благородник • и цар ще наследи.
От външността личи му • и Бог ми е свидетел,
че не съвсем без повод • насам се е завтекъл.“
Владетелят отвърна: • „Тогаз да заповяда.
Той храбър и почтен бил, • разбирам аз с отрада —
от полза туй ще бъде • в Бургундия за всинца.“
И Гунтер се отправи • навън да срещне принца.
Със свитата си царят • прие достойно госта,
така че той приятно • бе изненадан доста.
С поклон левентът снажен • тозчас благодари им,
загдето му оказват • такъв радушен прием.
Поде тогава Гунтер, • очакващ новина:
„Отде, храбрецо Зигфрид, • дошли сте в таз страна,
във Вормс на Рейн каква вас • ви води орисия?“
А гостът отговори: • „Аз няма що да крия.
В земите на баща ми • разчу се скоро вест,
че тук при вас живеят • (да видя ще е чест)
герои най-сърцати • (заради тях се вдигнах),
каквито цар е имал. • И ето ме — пристигнах.
За храбростта ви лична • се носи също слава,
че няма друг владетел • тъй смел и с власт такава.
Навред така говорят • из вашата земя,
та сам да го изпробвам • сега ще се стремя.
Аз рицар съм, комуто • корона се полага,
за мене искам също • да казват: юначага —
достоен покорител • на люде и царства.
Животът и честта ми • залог са за това.
Дори и да сте храбър • тъй както се говори,
не ме е никак грижа • кому как ще се стори
и аз ще ви отнема • богатствата прекрасни,
земите, твърдините; • те мен ще са подвластни.“
Със свитата си царят • остана изумен
при новината, чута • от госта дръзновен,
току-така страната • решил да покори.
И воините на царя • вестта му възмути.
„Нима съм аз заслужил“ — • запита Гунтер остро, —
„със силата си някой • да ми отнеме просто
предците ми що дълго • изграждали са с чест?
Ний рицари не ще сме, • допуснем ли го днес!“