„Пред вас не ще отстъпя“ — • юнакът възрази. —
„Не си ли защитите • страната от врази,
то аз ще я владея. • А вий щом покорите
наследството ми силом, • вовек ще го държите.
Имотът ни изглежда • напълно уравнен.
Единият от нас щом • излезе победен,
на другия се всичко — • земя, народ — полага.“
Туй Гернот, пък и Хаген • отхвърлиха веднага.
„Не сме си“ — каза Гернот — • „поставяли за цел
земи да придобием • до някакъв предел
дори с човешки жертви. • Нам с право се полага
земята ни и никой • насам да не посяга!“
Другарите му мрачно • стояха до един.
Сред тях от Мец героят, • напетият Ортвин,
продума: „Този изход • съвсем не ме теши.
Юнакът непочтено • мира с вас наруши.
Щом нямате вий с брат си • готовност за отбрана,
дори и да докара • войската си подбрана,
аз смятам да се бия • със Зигфрид лично даже,
дорде от наглостта си • накрай не се откаже.“
Тез думи разгневиха • ксантенския левент:
„Ръка не смей да вдигаш • изобщо срещу мен —
от потекло съм царско, • а ти на цар васал си!
Дузина като теб ме • не плашат с дързостта си.“
Към меча си посегна • напетият Ортвин,
личеше му, че беше • на Хаген сестрин син.
Озадачен бе царят, • че Хаген все мълчи,
та пак зае се Гернот • диспута да смекчи.
Към Ортвин се обърна: • „Гнева си укротете!
Не ни е сторил Зигфрид • злина и ний мъжете
ще сложим край на спора • по път благопристоен,
а принцът ще ни стане • приятел най-достоен.“
Намеси се и Хаген: • „Понеже преди малко
враждебно се изстъпи, • изглежда много жалко
нам, все витязи ваши, • че идва тук за свада,
без някой господар мой • дори да го напада.“
Храбрецът силен Зигфрид • в ответ тогаз му рече:
„Словата щом ви дразнят, • юнако Хаген, вече,
в Бургундия оставям • на вас да изберете
дали да заговоря • с мощта и на ръцете.“
„Не ще го аз допусна“ — • тъй Гернот заяви.
На всички свои воини • той строго нареди
надменни да не бъдат, • да не забравят где са.
А Зигфрид пък си спомни • за дивната принцеса.
„Подхожда ли ни битка • със вас?“ — додаде Гернот. —
„Дори да паднат много • герои там, наверно
нам чест не ще ни прави, • ни горд ще сте самин.“
Но упорит бе Зигфрид, • Зигмундовият син:
„Що чакат още Ортвин • и Хаген с храбра свита?
Нали готови бяха • на бой все да налитат
с бургундските си воини, • тук стекли се отвред?“
И двамата мълчаха • по княжески съвет.
„Добре дошли сте вие • с другарите си тука,
във Вормс на Рейн!“ — отправи • привет синът на Ута.
„Охотно ще ви срещнем • ний с моите роднини.“
На гостите наляха • по глътка царско вино.
Поде тогава царят: • „Любезно приемете,
каквото тук е наше, • и с чест го споделете.
Достоен гост бъдете • вий в дом гостолюбив.“
Тогаз и Зигфрид стана • отново приветлив.
От мулета товарни • доспехите свалиха.
Юнаците на Зигфрид • в палата подслониха
в разкошни светли стаи, • уютни, най-отпред.
В Бургундия насетне • бе принцът гост приет.
Оказвана му беше • такава чест голяма,
че тук да я опиша • аз думи просто нямам.
Дължеше я безспорно • на дързост като тази
и надали човек би • могъл да го намрази.
Забавни надпревари • уреждаха се разни
за цар, князе и воини, • без те да бъдат равни
по сила на юнака: • известно беше вече,
че копие и камък • той мята най-далече.
А рицарите гдето • с обноски благонравни
общуваха със дами • след надпревари славни,
там винаги героят • ксантенски бе желан.
От обич съкровена • пък сам бе обладан.
Дорде за всичко ново • той биваше готов,
в сърцето си таеше • девичи лик с любов,
тъй неговия както • девицата таеше.
Преди сам да я види, • тя вече го ценеше.