да оре така.
Че да звънва ръж,
че клас да даде
и колаче с точено
всеки да яде.
Как да не намразиш
мутрицата вражеска!?
Хей, разпели се на Дон —
песен, но не нашенска:
«Плават параходи
край пристанище.
С комунисти ще гостим
шараните.»
Ние пък за тях:
«Де се навирате?
Ще ви спипа ВеЧеКа —
изстиват ви дирите!»
От една беда
раснат три бели.
Пак над Питерград
нов гръм гърмоли.
Никой не разбра
кой, защо гърми.
Трудов мой народ
ставай, не дреми!
Тръгнал е насам
Юденич с войска,
дето няма чет.
Бре, ами сега?
Бият и отпред,
бият и отзад.
Ой, народ ти клет!
Ой ти, Питерград!
Като рече: дъжд!
Дъжд-проливница.
Гизна, та изгни
ранна зимница.
Ни овес, ни ръж —
урожаят лош.
То не бе живот,
а в корема — нож.
Със села казашки
Дон се е накичил.
И вълкът ехиден плаче
с думи кукувичи.
Придумва Корнилов
казаците сбрани:
«Я с картечен шев гостете
всички партизани!
Към червените Деникин
иде като буна.
Проснали се наште пики
от Дон, та до Дунав.»
Вятър син, та леден
силно бий, та гони.
С нас е в боя Ворошилов,
храбрият Будьони.
Стискат ли те — с вик
проглушиш света!
Нам ни дай едно:
не гази ръжта!
Но Деникин щом
дигна свойта рат,
слегна се ръжта,
сякаш би я град.
Белите над нас
люто се глумят,
колят крави те.
Пият и крещят,
мачкат момите,
женорята:
«Тъй се пада на
простака!
Ти, мужик, простак!
Яж ритниците!
Ще си вреш носа
из чифлиците?
И ще бесиш, а?
Ах ти, прост мужик!
Мамицата ти!
Сопа и камшик!»
Ой ти, ой ти, люляк син
угледен сив стобор.
Никому не се живей
в своя роден двор.
Опустяха селски къщи
и градините.
Тлъстото сено изгни
из долините.
И овес, и ръж —
слегнаха навред.
Де ще свреш глава
ти, мужико клет?
Но сега не спят
разтревожени
храбрите мъже
в куртки кожени.
За сиромашта
те и ще умрат,
ала Питерград
няма да дадат!
Там под Лугово
страшен бой кипи.
Питер траурен
цял е в мрак. Не спи.
Още миг... врагът
ще надмогне май.
И — прости, мечта!
И на всичко — край!
Кръв и пот тече.
Разтревожени
водят бой мъже
в куртки кожени.
Труп връз труп лежат —
снопи жънати.
Цвилят с бяс коне,
и се пенят те!
Но от час на час
бием, бием ний.
Вече осем дни.
Вече девет дни.
На десетия
даде гръб врагът,
плю си в пазвата,
юрна се без път!
Нашите крещят:
«Удряй изотзад!»
Ех ти, лют народ!
Ех ти, Питерград!
А край Харков-град,
ой, пшениците
засуха спече ги.
И мужиците
тичат към Москва,
боси им нозе,
тичат и крещят,
цял се свят тресе.