Сега, като се замисля, ми се струва, че повече човещина имаше у хората през онова време.
— Помня и за гълъба, помня и за въглищата! — уверих дядо Дончо. Може би старецът наистина си отиваше и тия сантиментални спомени му носеха някаква утеха.
— Не те питам, само за да се намираме на приказка! — като че ли долови мислите ми той — Искам да се разберем с тебе за часовника!
— За кой часовник? — не разбрах аз.
— За тоя, дето съм го почнал в двора, но така не можах и да го свърша!
— И какво за него? — все още не можех да включа аз. Дядо Дончо помълча малко, изгледа ме, сякаш да прецени колко струвам и направо запита:
— Ще го довършиш ли, вместо мен?
Едва не се изсмях на предложението му. Само това оставаше — сега и на мен да започнат да викат в квартала Гошо Сейкото. Значи на стареца, все пак някоя бурма му се бе разхлабила накрая, щом и на смъртния си одър, не се отказваше от своята фикс-идея. Изкашлях се от неудобство, защото не исках направо да му отказвам, но той ме изпревари:
— Чуй ме по-напред, а можеш да ми отговориш и по-късно!
— Добре! — кимнах доволен, че ми спести неудобните обяснения.
— Значи, аз те познавам от дете, нали? — някак риторично заговори той — Мога спокойно да твърдя, че и като малък, а и сега, ти много се различаваш от връстниците си наоколо. По-умен си от тях, но си и по-див! Нещо недолюбваш законите и правилата, затова и по-често си патиш в живота! До тук прав ли съм?
— Ами, има нещо такова! — съгласих се неуверено.
— Тъй като гледам, на друг не бих оставил тая работа в ръцете, защото ще я оплеска! Ти обаче, ще я свършиш както трябва!
— Дядо Дончо, ама аз…
— Знам, знам! — прекъсна ме старецът — Ще кажеш, че си зает, че не разбираш от строежи, че не ти е по сърце и сигурно ще си прав! Само че, аз друг близък човек, освен тебе си нямам и затова направих тук едно завещание. Всичко е законно, нотариално заверено е и според него, като умра аз, къщата и двора остават за тебе, само срещу едно условие — да завършиш часовника! — той ме изгледа уморено, сигурно очакваше възражения от моя страна, но аз мълчах и той продължи — Гледам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от работа и право да ти кажа, не ми харесваш нещо! Отпуснал си се един такъв, навел си глава и не приличаш на себе си! Те и другите хора се промениха, оскотяха някак в последно време покрай тоя недоимък, но то в такова време се вижда, кой колко струва! Като всичко ти е наред, лесно можеш да си весел и добър! Ха сега да видим, в мизерията колко на е човещината! — старецът млъкна, изтощен от приказките.
Притвори очи и дълго стоя притихнал, но когато аз се надигнах да си ходя, той се ококори и вдигна ръка да ме спре:
— Чакай Гоше, още не съм свършил! — въздъхна тежко и думите му сега, едва се чуваха в тишината — Загубихме си вярата, моето момче! Не вярваме в Бога, в управниците, в себе си дори! Накъде върви тоя народ — сам не знае! Към гибел отива българското племе, към края си! И лошото е, че всеки го вижда, но никой нищо не прави! Ето и ти — като си си ми, а последната ми молба не искаш да изпълниш! — Понечих да възразя, но той не ме остави — машината за часовника е в другата стая! Механизмът е прост, лесно ще го разбереш! Почни го отначало заради мен, а ще видиш после, че няма да съжаляваш! Може и някои да ти се смеят, но ти не ги слушай! То си ни е в кръвта, отначало всичко да отричаме, но накрая да го признаем и се съгласим! Тоя часовник е за тебе, за сина ти и за останалите! Направи го сине!
— Добре, дядо Дончо! — побързах да го успокоя — Ще го направя! — обещах му не защото мислех да го сторя, а за да него огорчавам. Той обаче ме познаваше повече, отколкото предполагах, защото ме извикало себе си, стисна ми развълнувано ръцете и каза:
— Сега не си вярваш, но един ден наистина ще го направиш! И няма да бъде, заради имота, които ти оставям, а заради песента на часовника! Бог да ти помага, моето момче и сбогом! — той млъкна, сви се и някак посивя. Дишаше тежко и накъсано, а очите му вече не виждаха. Взех дюлите от масата и се прибрах вкъщи. Казах на нашите, че старецът не е добре и майка ми, заедно с една възрастна (съседка отидоха да го видят. Няколко часа по-късно, дядо. Дончо умря.