Откъм перистила се чу ехо от гласове. Гай притвори очи. Бяха ритори, които ревяха като магарета! В градината влезе Юстин, водачът на арианската делегация, който размахваше пръст, докато поучаваше двамата си спътника по някакъв тъмен теологически въпрос.
— Онова, което трябва да решим — заяви той — е дали Иисус Христос има една същност с Отца, или може само да бъде уподобен на Отца.
Двамината му спътници мъдро закимаха. Гай гневно ги изгледа, но той, разбира се, беше само войник, който не съществуваше в очите им. Юстин бе дебел, с изпъкнали очи и уста като на риба. Гай пак загледа шарана. Не, мислеше той, това беше обида за рибата, Юстин беше оядена жаба. Обичаше да се прави на аскет, тъй че държеше да носи опърпана туника, която вонеше на конюшня, и размъкнати като на просяк сандали. Спътниците му Дионисий и Малахий бяха съвсем млади хора, които оплешивяваха преждевременно. Опитваха се да приличат на гърци, бяха пуснали редки мустаци и бради, очите им се присвиваха в опит да се съсредоточат, устите им зееха полуотворени, сякаш готови да изрекат някаква велика истина, скрита за останалата част от човечеството.
Тримата отминаха. Гай легна в сянката на един лавров храст и се запита какво ли ще стане сега. В съзнанието му нахлуваха и изчезваха спомени. Когато бяха момчета, той и Спицерий обичаха да посещават един стар човек с градина като тази. Лениво се запита какво ли би казал за всичко това бившият му другар, но скоро се унесе в сън.
След известно време, когато сенките вече се удължаваха, се събуди от дрънчене на цимбали, високи викове и крясъци. В просъница Гай отначало помисли, че са нападнали вилата. Бур нахлу тичешком в градината, чупейки ръце, сетне падна в краката му и зави като куче.
— В името на всичко свято! — прошепна Гай. Скочи на крака и заповяда да германеца да млъкне.
— Мечът! — проплака германецът — свещеният меч го няма! А Тимотей е мъртъв!
Глава втора
Vitae summa brevis spem nos vetat inchoare longam.
Че кратък е животът, при сенките безплътни нощ вечна е.
Кръчмата „Магариците“ в края на един не толкова благоприличен римски квартал до Флавиевата порта, беше обляна в светлини. Тя заемаше партера на една insula, няколко етажна сграда край западащия храм, посветен на Венеца на Венера. Бе просторна гостоприемница с красива входна врата, на която имаше прикована дъска с менюто — там пишеше какви вина се поднасяха, имаше и мрачно предупреждение към всякакви комарджии, побойници, чародеи и скитници, че нямат право да практикуват тук уменията си под заплаха, че ще им бъдат счупени краката. Над вратата се възвисяваше дялана статуя на Минерва20, която Полибий беше „заел“ от близкия храм, а от двете страни на всяка врата се мъдреше по един усмихнат Хермес. Океан ги беше придобил срещу дългосрочен заем от една къпалня, която полицията бе затворила, защото я бяха превърнали в бордей, без да заплащат дължимите за това занимание такси. Помещението зад главната двукрила врата, някогашният атрий, Полибий бе преобразил в пространна трапезария с високи потони. В единия край имаше тезгях, а в другия беше „градинската врата“, както Полибий претенциозно я наричаше. Помещението бе осветено със светилници с масло, свещи от напоена в лой сърцевина на тръстика и закачени на куки по стените и тавана фенери.
Тази вечер, след завършването на игрите, беше специална, затова бяха съединили малките резбовани маси и ги бяха оградили с импровизирани лежанки и столове. Почетното място заемаше Муран, изтегнал се на единствената истинска лежанка на Полибий. От дясната му страна се изтягаше Клавдия на столове с възглавници. Полибий, чиято оредяваща коса бе подредена така, че да обрамчва оплешивяващата му глава като венец на атлет, разделяше широкото, наподобяващо трон кресло с пълничката си, хубава жена Попея, която Полибий винаги наричаше своя „зряла прасковка“. Седнал отсреща, стоикът Симон можеше само мълчаливо да се съгласява, похотливо вторачен в пищно разцъфтелите гърди на Попея, напиращи под обточената й с тъмносин кант тога.
20
Една от основните богини на римския пантеон, която съответства на гръцката Атина Палада. — (Бел.прев.)