След известно време Тимотей обърна коня си и тръгна редом с Клавдия. Бяха се срещали преди в двора, но пренебрегвайки протокола и етикета, Тимотей сега бъбреше с нея сякаш с отдавна изгубена сестра. Без да спира да поеме дъх, той описа с припряни думи как е бил откраднат свещеният меч, настъпилата бъркотия и последвалото убийство на Дионисий.
— Никой не знае кой го е направил! — поклати глава Тимотей, сякаш говореше на себе си. — Ама никой, никой, но аз си имам теория. Искам да кажа, ако тръгнеш да убиваш някого, защо просто не го халосаш отзад в главата и не го оставиш? А не като онзи нещастник. Вързали го и го влекли през градината, а после разпънали ръцете и краката му с опнати на колчета въжета като на някой престъпник в амфитеатъра! — Приведе се към нея с окръглени от ужас очи. — Кръвта му трябва да е текла, докато е издъхнал.
— И никой ли не чул виковете му?
— Устата му беше запушена с парче твърда кожа.
— Говореше за убийството. Имаш ли някаква теория?
— О, да!
Тимотей хвана юздите с едната си ръка и сниши глас, сякаш Бур би подслушвал, но германецът изглежда беше погълнат повече от старанията си да пресуши закачения за седлото му мях с вино.
— Мисля — продължи все така задъхан домоуправителят, че Дионисий е бил убит от онези, другите философи. Нали знаеш какви нехранимайковци са, как завиждат на всичко! Струва ми се, че са се скарали и са го убили.
Клавдия се засмя:
— В такъв случай защо не са направили така, както каза, защо просто не са го ударили по главата и не са приключили с цялата тази история?
— О, да!
Лицето на Тимотей се изкриви, сякаш се опитваше да се съсредоточи, за да разгадае тази огромна загадка. Разбира се, имаше отговор: че философите са жестоки нехранимайковци. Клавдия едва го слушаше, разбирайки със замиращо сърце, че влиза в змийско гнездо. От казаното от Тимотей вече успя да заключи, че убийството на Дионисий не е извършено поради разгорели се страсти, а е студен, премислен, жесток акт, при който жертвата е трябвало да страда колкото е възможно по-дълго.
Привършил винения мях и жаден за още, Бур ги накара да препуснат в галоп. Въздухът ставаше все по-прохладен, сенки падаха върху пътя, златночервеното небе притъмня. Те скоро стигнаха лъкатушната пътека към вила „Пулхра“. Клавдия беше идвала тук преди много години, но пак се изненада от величествената и богата постройка, кацнала на върха на хълма. Отминаха стражите, скупчени край лагерните си огньове, които образуваха блестяща, пламтяща алея към главната порта, разположена в защитната стена. Тимотей заповяда да отворят, един офицер излезе, провери пропуските, портата се отвори и те навлязоха в дворцовия площад, който миришеше на конюшни. Войници и слуги се изтягаха на пейки, пиеха и бъбреха, докато играеха на зарове.
Клавдия скочи от седлото. Коняри отведоха коня и тя забрави всички схващания и болежки, когато Тимотей я разведе набързо из вилата. Първо посетиха градината с перистила, ухаеща на всякакви аромати и осветена от стотици маслени лампи в прозрачни алабастрови съдове, които блещукаха като светулки в здрача. Клавдия видя тучни морави, напоявани от тесни канали и съзерцавани от безброй статуи на богове и богини, нимфи и фавни. Докато вървеше, тя оглеждаше фонтаните и бистрите езера, оградените с червени бордюри развъдници за шарани, колонадите, мраморните стени и подове, великолепните стенописи, прекрасните орнаменти, гоблените с най-изящни цветове и красивите мебели. Минаваха по коридори и галерии, охранявани от войници от императорските полкове и наемници от личната стража на императора и майка му. В пекарните и килерите се суетяха потни прислужници. Зад затворените врати тържествената вечеря беше започнала и те гледаха да стоят по-далеч от триклиния, където императорът и гостите му ядяха и пиеха под звуците на нежна музика.
— Смъртта на Дионисий сигурно не е извинение да се помрачи една приятна вечеря! — язвително коментира Тимотей.
Той заведе Клавдия в кухнята да хапне нещо — подправени зеленчуци, червени сливи и чаша изстудено бяло вино. После й показа стаята й — един тесен килер с легло, стол, резбована ракла и кука на вратата, където да закачи дрехите си. Позволиха й да се измие и преоблече, преди да я заведат в преддверието на покоите на императрицата, помещение с бели стени и мраморен под. Ярките цветове преднамерено подчертаваха нарисуваните в тъмносиньо и червено медальони в центъра на всяка стена. Клавдия седна на един диван и се загледа в една от фреските, изобразяваща как някакъв император триумфално влиза в Рим. Всяка подробност я запленяваше, беше очарована от начина, по който конете на колесницата обръщаха главите си, толкова живо, че очакваше животните да тръгнат, да чуе трополенето от копитата и подрънкването на юздите.