— Някой би казал, че се опитваш да ме изплашиш!
— А други ще кажат, че това е невъзможно. Знам всичко за теб, Клавдия. Августата те нарича нейно „мишле“, въпреки че това мишле има, както подозирам, много остри зъбки и нокти на лапите.
Гай Тулий пристъпи на светло. Клавдия го беше виждала и преди, макар и само отдалеч; тя позна изпитото тясно лице и одухотворените очи. Гай беше професионален войник, приятел по чашка на императора, мъж, на когото той безусловно вярваше. Сега той се поклони, остави меча на земята и седна до нея край басейна. Клавдия не помръдна и наблюдаваше как загледаният във водата войник набраздява повърхността й с пръсти и прогонва в другия ъгъл шараните.
— Много пих — въздъхна той и отръска капките от пръстите си. — Императорска вечеря или не, но човек трябва да изпълнява задълженията си и да проверява стражите. Знам, че си пристигнала съвсем наскоро, срещнах Тимотей. Този човек се щура наоколо като подплашена патица, но има добро сърце.
— Нося ти поздрави — поде Клавдия. — Гладиаторът Спицерий каза да не се фукаш, защото помни как сте търчали с голи задничета…
— Беше толкова отдавна! — продума с копнеж Гай — И толкова много неща се случиха оттогава… — Той посочи лотосовия цвят — Аз служих в Египет. Посетих храмовете в Мемфис, Карнак и Луксор. Лотосът винаги ме е очаровал. Има го изрязан навсякъде, той символизира толкова много неща. — Наведе се по-близо, очите му се смееха. — От него — прошепна той — извличат най-уханните аромати, кифие. Казват, че Клеопатра се е къпела с него.
— Мислех, че е използвала магарешко мляко.
Гай направи гримаса:
— Не звучи толкова нежно — отстъпи той. После сви рамене — Както и да е, след десет години навсякъде ще има християнски символи. Всичко се променя.
— А ти им се противопоставяш, така ли?
— Не ме е грижа, Клавдия. Аз съм войник. Изпълнявам задълженията си към бога на слънцето Митра и се сражавам с враговете на империята.
— Тимотей ми каза, че ти си открил трупа на Дионисий?
— Да, разпънат като кожа за щавене. Понякога е трудно да повярваш колко много кръв се съдържа в човешкото тяло.
— Подозираш ли някого?
— Може би едноверците му — Гай се загледа в небето. — Или някой от приятелите му — Сетне прошепна: — Излъгах те. Не съм тук само заради задълженията си на страж. Всъщност търсех теб. Донесох ти това.
Той бръкна в гънките на туниката си, извади оттам малък свитък и го подаде на Клавдия.
— Накарах да занесат трупа на Дионисий в „Печалният Дом“ — обясни войникът — Това е просто един тухлен заслон с покрив от керемиди. Там полагат мъртъвците. После отидох в стаята на Дионисий. Мислех, че мотивът за убийството може да е грабеж, но стаята не беше побутната, макар и не много чиста — Дионисий в края на краищата бе философ. Там имаше малко книги и няколко ръкописа. Разрових ги и намерих това — Гай леко се усмихна. — Знам, че работиш за императрицата — той потупа Клавдия по рамото и стана. — Прочети го. Не съм сигурен дали е чернова или оригинал. Взе меча си и тръгна.
— Гай! Може ли да те наричам Гай?
— Разбира се! — усмихна се той и се обърна.
— Видя ли нещо около трупа, някакво свидетелство, което да сочи възможния убиец?
Той поклати отрицателно глава.
— А свещеният меч? Гай се усмихна:
— Спях дълбоко, когато е бил откраднат, но как, защо и от кого?
Канеше се да каже още нещо, когато във въздуха се разнесе висок вик, последван от остри тръбни звуци и дрънкането на цимбали, сякаш бе подаден сигнал за тревога.
Глава четвърта
O temporal! O Mores!
О, времена! О, нрави!
Докато двамата тичаха по коридорите и колонадите, през градините и портата, Печалният дом в другия край на вилата беше почти погълнат от пожара. Пламъците бяха много силни, горещината — нетърпима. Покривът вече бе паднал, а едната стена се рушеше. Слуги, чиновници, войници и членове на императорското семейство тичаха към постройката през дърветата, въпреки че там нямаше какво да се направи. Тимотей се опита да организира верига водоносачи, но беше безполезно. Бур се втурна напред с ведро в ръката, но беше толкова пиян, че хвърли в огъня ведрото с водата и един от подчинените му трябваше да го изтегли назад. Тогава германците започнаха да пеят и затанцуваха под звуците на един от дивите си химни, но гласът на императрицата изплющя като камшичен удар и им заповяда да млъкнат. Клавдия се обърна и се огледа. Миризмата на дима от дървета я накара да се закашля. Императорските гости се бяха подслонили под една разперила клони сикомора34. Клавдия тръгна към тях. Силвестър вече стоеше зад императрицата; Константин седеше на едно походно столче със зачервено лице, отпуснал ръце върху коленете си, и наистина се забавляваше от зрелището.
34
Сикомора — дърво от рода на черниците, чиито плодове наподобяват смокини. — (Бел.прев.)