— Готова ли си?
Клавдия отвори очи и се обърна, толкова бързо, че почувства как й се завива свят. Мислеше, че е сама, но зад нея стояха Тимотей, Бур и Гай.
— Ще идеш ли? — усмихна се Гай, чисто избръснатото му лице лъщеше от маслото, с което бе намазано. Носеше проста бяла туника, на едното си рамо бе преметнал небрежно оръжейния колан, а на другото тога, готов да се преоблече по-официално, ако императорът се появи.
— Диспутът — обясни Тимотей. — Ще се състои в градината с перистила.
Клавдия се засмя. Всъщност бе забравила. Сега се сети как домоуправителят миналата вечер й разказваше оживено колко силно императрицата желаела философите да се срещнат и откровено да обсъдят проблемите помежду си.
— Говорехме за свещения меч! — усмихна се Гай и смушка Бур. Германецът изглеждаше по-спокоен. Леденосините му очи, които вече не бяха изпълнени със сълзи, внимателно изучаваха Клавдия.
— Защо говорихте за него? — поинтересува се тя. — Да не би да имате някаква теория за изчезването му?
— Бих помолил боговете да имахме! — отвърна Гай. — Но императрицата иска от нас да мислим, да обсъждаме и да си припомняме.
Гай Тулий говореше като ученик, който рецитира стих, въпреки, че гласът му бе изпълнен с ирония, а очите му се смееха.
— Да, да, и ще го правим — той направи гримаса, — докато не се отегчим до смърт.
Клавдия тръгна с тях и другите, които се трупаха в градината с перистила. Пред фонтана имаше подредени кресла, покрити с пурпурна тъкан, а край тях се суетяха роби, които разпъваха сенници да предпазят августейшите глави от лятното слънце. Писари в бели роби, с изцапани от мастило пръсти, се въртяха пред троновете, наместваха възглавници и подготвяха таблички за писане. От другата страна на дългия блестящ басейн бяха подредени столове за ораторите върху голям подиум, обърнат към императорското присъствие. Всички останали можеха сами да си намерят място в градината или сред колонадите. Между цветните лехи се разминаваха прислужници, които носеха слънчобрани, или с високи кресливи гласове викаха робите да донесат още освежителни напитки.
Клавдия се върна в атрия. Щеше да мине време, докато всички се съберат, а Константин беше всеизвестен със своите закъснения, особено след официална гощавка. Докато бродеше из един коридор, тя почувства, че някой я докосва по лакътя, и се обърна рязко. На прага на една стая стоеше Силвестър и й махна с ръка да влезе. Тя бързо се огледа наоколо и го последва в мебелираната стая. На стената отдясно бяха изобразени две млади момичета, които гледаха през прозорец, а на другите две — сцени от етруската история. Прозорецът беше висок и доста тесен. Силвестър я отведе към един диван в ъгъла, настани се там и й направи знак с ръка да седне до него.
— Знаеш ли какво е това? — запита я той и обгърна с жест помещението.
— Празна стая! — засмя се Клавдия.
— Не, глуха стая! — върху сбръчканото лице на Силвестър се появи усмивка. — Императрицата твърди, че това е една от малкото стаи, в които няма тайни отвори за подслушване.
— В такъв случай би трябвало да има поне десетина! — отвърна Клавдия.
Силвестър се усмихна и я потупа по рамото.
— Ще отидеш ли на диспута?
— Ще остана, докато не заспя.
— О, мисля, че няма да заспиш! — прошепна Силвестър. — Тази сутрин ще бъде забавно, ще има интересно изявление.
— Относно теологията?
— Не — Силвестър разпери пръсти, сякаш искаше да разгледа ноктите си. — Не за теология, а за измяна, предателство и убийство.
Глава пета
Furor Arma Ministrat.
Настървението доставя оръжия.
Муран седеше в „Магариците“ и отпиваше от бокала, който Полибий и Попея му бяха подарили и който винаги държаха на специално място. Полибий го наричаше отлично самийско изделие. Беше украсен с критски мотиви — младежи и девойки, които се премятат върху гърба на бик с високи рога. Муран потупа бокала и пиянски смигна на Полибий.