Клавдия почувства, че клепачите й натежават. Не беше от най-добрите ездачи, въпреки, че седлото бе устойчиво, а кобилата спокойна. Тя задряма за малко. Надяваше се, че паметта на Нарцис е наред и че той може добре да се ориентира.
— Сигурен съм, че беше тук! — пробуди я Нарцис. Бяха стигнали до парче орна земя, простиращо се в ляво от пътеката, което сега, в края на сезона пустееше.
Клавдия слезе от коня, прекоси тясната канавка и навлезе в нивата. Широка бразда в далечината я отделяше от следващия парцел. Почвата под краката й беше твърда и ронлива, и само понякога виждаха някоя птица да се рови сред буците.
— Сигурен съм, че беше тук! — повтори Нарцис. — Току-що минахме един чифлик. Помня как го гледах. Да спъна ли кобилата?
— Нямай грижа за нея — извика Клавдия през рамо. — Ще си намери трева и ще е доволна.
Тръгнаха през нивата, Клавдия се препъваше в разораната земя. Отначало помисли, че Нарцис се е объркал, но започнаха да се спускат по склон и стигнаха до кръг от прах и остатъци от изгоряло дърво. Клавдия клекна, порови с ръце почвата и вдигна смесица от пръст и прах. Долавяше се осезателно миризма на масло. Изправи се, изтри ръце и се огледа наоколо. Широкото и безмълвно поле изглеждаше още по-плашещо. Всеки, скрит в дърветата, би могъл да ги наблюдава.
— Най-добре ще е да си вървим — прошепна тя, — и да си вървим по-бързичко, Нарцисе!
Клавдия едва ли не побягна към пътеката, слънцето прежуряше, тя се потеше, устата й беше странно пресъхнала. Когато стигна до дърветата, се отпусна да отдъхне в сянката им.
— Дойдохме в подходящо време — забеляза тя. — Всички спят.
— Да разпитаме ли собственика на нивите?
— Само ще предизвикаме подозрения — посочи с ръка полето Клавдия. — Няма причина тук да се пали огън. Мисля, че собственикът едва ли има нещо общо с това. Представяш ли си само, Нарцисе, в най-големия мрак! Някой струпва съчки от храсти и суха слама. Когато мракът падне, напоява ги с масло и хвърля факла. Питам се…
Преди Нарцис да успее да я спре, Клавдия затича обратно по полето с приведена глава и свити рамене, сякаш подплашена от спотаил се сред дърветата стрелец.
Нарцис я настигна, когато тя вече приближи до обгорената ивица земя и зави в посоката, откъдето бяха пристигнали. Дърветата и маранята й пречеха да вижда добре наоколо. Тя напрегна поглед и като смени няколко пъти мястото си, успя да съзре покривите на вила „Пулхра“.
В най-големия мрак — прошепна тя, — заревото от „Печалният дом“ би могло да се види.
— Те биха могли да видят нашата вила и от други места — съгласи се Нарцис. — Може и да не са стояли точно тук.
Двамата се върнаха тичешком, Клавдия яхна кобилата и я насочи към вила „Пулхра“.
— Няма ли да видим къде са били и другите огньове? На Нарцис му беше приятно да върви в летния ден наред с тази много добра, но загадъчна млада жена.
— Видях достатъчно! — отряза Клавдия — Знам какво трябва да правя.
Набързо се върнаха във вилата, измиха ръцете и лицата си и веднага отидоха в покоите на августата. Стражите на Бур, повечето заспали, охраняваха входа и коридорите. Нарцис стана неспокоен и започна да трепери. Клавдия дори чуваше тракането на зъбите му. Слугата й съобщи, че императрицата спи и не бива да я безпокоят, но Клавдия настоя и след малко тя и Нарцис бяха въведени в преддверието на нейната спалня. Елена лежеше на диван, поставен на подиум под един прозорец. Беше облечена в проста бяла туника, черните й коси падаха свободно по раменете. Когато влязоха, тя стана и прекоси боса стаята. Седна в едно резбовано, покрито с дамаска кресло, разтри страните си и се опита да прикрие прозявката. Клавдия забеляза белезите върху голото рамо на императрицата, както и колко силни изглеждаха нейните китки и глезени.
— Когато бях млада, Клавдия, бях силна и гъвкава — заяви Елена, проследила погледа на Клавдия. — Освен това придружавах скъпия си покоен съпруг в походите. Един път нападнаха палатката ни — тя потри белезите по рамото си. — Както и да е, ти ме събуди, мишлето ми, сигурно ми носиш някакви интересни вести. Кой е този с теб?