Зарешетените с железни пръти врати към тунелите под подиума се отвориха и оттам се появи една призрачна фигура с теракотена маска, представляваща Харон — лодкарят на смъртта. Придружаваше го друг мъж, облечен като Меркурий, водачът на душите. Докато тракиецът приемаше ръкоплясканията на тълпата, двете фигури доближиха мъртвия гладиатор. Меркурий носеше нажежен до червено железен прът, с който промуши падналия, за да се убеди, че е мъртъв, докато Харон удари с чука си проснатото тяло, за да покаже, че то му принадлежи и да потвърди смъртта. Група носачи бързо се отправи към тях и докато победителят предаваше оръжието си на ланист10, неговия треньор, извлякоха мъртвия му противник. Щяха да съблекат тялото му, кръвта щяха да изцедят в специален съд, за да я продават като лек срещу епилепсия, а останките от обезобразената плът щяха да натикат в безименен гроб или щяха да насекат за храна на дивите животни.
В императорската ложа Елена се облегна назад в трона си. След като бе наситила жаждата си за кръв, тълпата се забавляваше с други неща, докато изчакваше голямата игра на деня: сблъсъкът между Спицерий, най-прочутия рециарий в Италия, и секутора Мураний, любимецът на римската тълпа. И двамата гладиатори бяха много добре обучени и имаха зад имената си редица победи. И двамата бяха получили rudis, дървения меч на свободата, и двамата се надяваха след завършването на тези игри да получат венеца на victor ludorum, победител на игрите.
Роби изгладиха пясъка на арената, обърнаха го и го посипаха с бляскави дребни камъчета. Други, които носеха ведра с вода, измиха кървавите петна по облицованите с мрамор стени на подиума. По отделните балкони над тях тълпата се раздвижи като прииждащите вълни на прибой. Някои се втурнаха да си купят нещо за пиене или ядене. Други, които се бояха да не би да загубят мястото си, крещяха и махаха ръце към търговците на евтино вино и горчиво пиво, колбаси с подправки, меденки, пушена риба, сусамени курабии и захаросани смокини, загънати в лозови листа. Тръбачи се опитваха да възпроизведат някаква музика, но никой всъщност не ги слушаше.
Елена отпи от бокала с изстудено бяло вино и се подаде напред от креслото си, като хвърляше от време на време поглед към сина си, който беше пил толкова много, че сега буквално крещеше, споделяйки мислите си с всички останали в ложата.
— Виждаш ли колко се обичат помежду си християните, Руфине? — шегуваше се Константин. — Хванали са се гуша за гуша дали техният Христос е равен на Бог Отец.
На Елена това не й се стори забавно. Тя имаше нужда от християните и наистина искаше да разбере техния троичен бог. Бе се опитала да схване основното. Очевидно този Бог беше три същности в една, Отец, Син и Дух Свети. Синът бе станал човек, Иисус от Назарет, и все пак оставаше еднакъв с Отца, бидейки единосъщен с Него. Групичка християни обаче, водени от един учен на име Арий11 вярваше, че Иисус не е равен, не е единосъщен с Отца. Римският епископ Милтиад бе постановил, че това е ерес и се беше обърнал към Елена с молба синът й да се намеси.
Елена изтри лицето си с малка кърпа. Въпреки насмешливия си тон, Константин беше задължен на новата религия. Беше решил да отпразнува рождения си ден, като прекара една седмица във вила „Пулхра“ на юг от Рим, и бе поканил представители на двете християнски фракции, за да дискутират проблема пред него. Римският епископ бе цитирал група ритори от школата в Капуа като пример за този заплетен случай. Школата бе раздирана от ереста, някои следваха учението на Арий, други се придържаха към ортодоксалната линия, че Отец, Син и Дух Свети са единосъщни. Елена беше удивена колко ожесточени бяха станали теологическите противоборства. Насилието бе стигнало дотам, че някои бяха дошли в залата, където се провеждаше диспута, въоръжени с мечове и щитове, дори бяха довели телохранители да ги пазят. Отвън се беше насъбрала тълпа; някои крещяха, че Синът е равен на Отца, други — че не е. Имаше нападнати къщи. Някои бяха внесли кал и изпражнения в залата, за да замерват противниците си. Дори през нощта имаше нападения, в кръчмите и гостилниците избухваха ожесточени битки с ножове.
10
Ланист — лице, което имало за своя професия организирането на гладиаторското обучение; то можело да бъде притежател на школата или да бъде наето от държавата или от частно лице за тази цел. — (Бел.прев.)
11
Арий (поч. 336 г.), александрийски свещеник, роден в Ливия. В противоположност на съзерцателната по дух и склонна към мистицизъм Александрийска школа. Арий избягва всяка отвлеченост в тълкуването на истините на вярата, тълкува разсъдъчно догмата за Въплъщението и учи за неравенството на Божия Син с Отца, като приписва на Сина материална природа. — (Бел.прев.)