Дан Симънс
Песента на Кали
Посвещавам на ХАРЛАН ЕЛИСЪН,
който е чул песента,
и на КАРЪН и ДЖЕЙН,
моите други гласове.
„Ето това е ад, а аз не съм излязъл от него.“
На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват. В някои градове има прекалено много нечестивост, за да ги изстрадваме. Калкута е такова място. Преди Калкута щях да се изсмея, ако някой ми кажеше подобно нещо. Преди Калкута не вярвах в злото, най-малкото като сила, която не е свързана с човешките постъпки. Преди Калкута бях глупак.
След като са превзели град Картаген, римляните са избили мъжете, продали са в робство жените и децата, съборили са величествените сгради, натрошили са камъните, изпепелили са развалините и са поръсили земята със сол, за да не никне нищо по нея. Това не е достатъчно за Калкута. Калкута трябва да бъде заличена от лицето на земята.
Преди Калкута участвах в демонстрации против атомното оръжие. Сега сънувам ядрени облаци във вид на огромни гъби, издигнали се над града. Виждам сгради, разтопили се на езера от стъкло. Виждам павирани улици, които текат като реки от лава, и истински реки, кипнали сред валма пара. Виждам очертанията на хора, които подскачат като подпалени насекоми, като гнусни богомолки, които цвърчат и се пръскат върху нажеженочервения фон на окончателната погибел.
Градът е Калкута. Сънищата не са неприятни.
На някои места има прекалено много зло, за да допуснем те да съществуват.
1.
Днес в Калкута се случва какво ли не…
Кого да виня?
— Не ходи, Боби — каза моят приятел. — Не си струва. Беше юни 1977 година, бях отскочил от Ню Хампшир до Ню Йорк, за да уточня с редактора в „Харпърс“ последните подробности около пътуването ми до Калкута. После реших да отида да се видя с приятеля си Ейб Бронстийн. След като часове наред бях гледал Медисън Авеню от висотата на „Харпърс“ с неговия разреден въздух, скромната административна сграда, където беше редакцията на малкото ни литературно списание „Други гласове“, ми се стори не толкова внушителна.
Ейб седеше сам в задръстения си с какво ли не кабинет и подготвяше есенния брой на „Гласове“. Прозорците бяха отворени, но въздухът в помещението беше спарен и влажен като угасналата пура между зъбите на Ейб.
— Не ходи в Калкута, Боби — повтори Ейб. — Да замине някой друг.
— Всичко е уредено, Ейб — отвърнах аз. — Заминаваме след седмица. — За миг се поколебах. — Хонорарът е много добър, покриват и всички разходи — добавих аз.
— Хммм.
Ейб премести пурата от другата страна на устата си и се свъси срещу купчината ръкописи пред него. От вида на този плувнал в пот размъкнат дребосък, самото олицетворение на редактора работохолик, никога няма да се досетиш, че издава един от най-уважаваните „малки списания“ в страната. През 1977 година „Други гласове“ не бяха засенчили „Кениън Ревю“2, не бяха породили в „Хъдсън Ревю“ излишни притеснения за конкуренцията, но всяко тримесечие ние продължавахме да радваме абонатите с поредния си брой, пет от разказите, които сме помествали, са включвани в антологията на творби, удостоени с наградата „О’Хенри“, а за юбилейния брой, посветен на нашата десетгодишнина, Джойс Каръл Оутс ни подари своя кратка творба. По едно или друго време съм бил заместник главен редактор на „Други гласове“, редактор на стиховете и коректор на доброволни начала. Сега, след една година в Ню Хампшир, където се оттеглих да мисля и да творя, и след една току-що издадена стихосбирка, не бях нищо повече от ценен сътрудник. Но пак смятах „Гласове“ за „нашето“ списание. Пак смятах Ейб Бърнстийн за свой добър приятел.
— Защо, да го вземат мътните, пращат точно теб, Боби? — попита Ейб, — Защо от „Харпърс“ не командироват някой от тежката артилерия, щом го смятат за толкова важно и поемат всички разходи?
1
2
През 40-те и 50-те години на двайсети чек едно от най-известните и влиятелни литературни списания в англоезичния свят със славата, че открива нови таланти, която не е помръкнала и до днес. — Б.пр.