— И на мен, Боби — рече Амрита. — Виктория ми липсва и на мен.
Седяхме прегърнати, а покрай нас във вихрушка от вятър и шум профучаваха камиони и последните коли от вечерното задръстване изпълваха платното с окъпани от слънцето цветове и звука на автомобилни гуми върху пътна настилка.
18.
И след всичко това,
след като цялата омраза се е отляла,
душата своята невинност
изначална си възвръща
и научава най-накрая,
че сама на себе си радост може да доставя,
да се успокоява, страхове да си дава,
и волята й блага е воля и на Небесата,
че отвъд свъсеното лице,
отвъд воя на мразовитата пустош,
отвъд спуканите мехове
пак може да бъде щастлива.
Сега живеем в Колорадо. През пролетта на 1982 година ме поканиха да водя скромен семинар в един планински колеж там и после се върнах на Източното крайбрежие само за да взема със себе си Амрита. След престоя решихме да се установим горе-долу за постоянно в Колорадо. Дадохме под наем къщата в Ексетър заедно с мебелите и всичко останало, но осемте картини са окачени тук, върху грубото дърво на бунгалото, а малкото маслено платно на Джейми Уайът, което купихме през 1973 година, улавя най-добре богатата игра на светлината през прозореца. Именно тази особена светлина ни обсеби през първите месеци тук и ние с Амрита се опитахме — в началото плахо — да рисуваме с маслени бои.
По бостънските представи колежът си е направо първобитен, заплатите ни са ниски, но навремето в къщата ни е живял лесничей и от големия прозорец виждаме заснежени върхове на двеста километра северно от нас. Светлината е толкова ярка и чиста, че чак причинява болка.
Почти през цялото време ходим по дънки, а Амрита се учи да управлява в калта и снега джипа. Океанът ни липсва. И още по-лошо, липсват ни някои от приятелите и преимуществата на крайбрежната цивилизация. Най-близкият град е долу в полите на планината, на шестнайсет километра от университета, и дори в разгара на сезона през лятото населението му наброява някакви си седем хиляди жители. Най-добрият ресторант се казва „La Cochina“, понякога вечеряме и в закусвални или в денонощното ресторантче към мотела, където отсядат тираджии. През лятото се храним най-често в „Тейсти Фрийз“18. Докато построят новия Градски център, библиотеката се помещава в каравана. Денвър отстои почти на три часа път, а през зимата и двата планински прохода са затворени с дни.
Но тук въздухът изглежда особено чист и сутрин се чувстваме някак по-леки, сякаш надморската височина предполага и да се отърсим отчасти от земното притегляне, налагащо волята си на останалия свят. И денем светлината тук е нещо повече от приятно явление — за нас тя е разновидност на яснотата. Яснота, която изцелява.
Ейб Бронстийн почина миналата есен. Тъкмо беше приключил подготовката на зимния брой, същия, в който е включен разказ на Ан Бийти, когато на път за метрото получил инфаркт.
Ние с Амрита се качихме на самолета и се върнахме за погребението му. После, по време на помена в малката къща, където той бе живял с майка си, старицата повика мен и Амрита в стаичката на Ейб.
Тя изглеждаше още по-малка от лавиците от пода до тавана по трите стени. Госпожа Бронстийн беше на осемдесет и шест години и изглеждаше твърде немощна, когато приседна в края на леглото. В стаята миришеше на марката пури, която Ейб обичаше, и на книги с кожени подвързии.
— Заповядайте — каза старицата. Колкото и да е учудващо, ръката й дори не трепна, когато тя ми подаде малкия плик. — Ейбрахам е помолил да ви предам това, Робърт. — Навремето ниският й глас сигурно е бил красив и вълнуващ. Сега беше само красив, докато отмерваше думите с ясното произношение на усвоен чужд език. — Каза да ви го предам лично, дори и — както се изрази самият той — да се наложи да отида пеш до Колорадо.
По всяко друго време щях да се усмихна при мисълта как тази немощна старица върви пеш през прерията. Сега само кимнах и отворих писмото:
Щом четеш това писмо, значи и двамата не сме особено радостни от последния развой на събитията. Току-що се връщам от лекаря. Той не ми каза да не си купувам дългосвирещи плочи, но не се опита и да ми пробута и отстъпки за здравните осигуровки.
Дано на теб (на вас) с Амрита не ви се е наложило да отлагате нещо важно. Ако изобщо има важни неща в онзи забравен от Бога пущинак, който наричаш свой дом.
Наскоро направих ново завещание. Сега седя в парка, пуша си пурата и гледам едни момичета по потници и къси панталони, които се опитват да си внушат, че наистина е пролет. Денят е топъл, но не чак толкова, та да не личи, че са настръхнали.