Ако мама още не ви е казала, в новото си завещание оставям всичко на нея. Всичко без първите издания на Пруст, папките с кореспонденцията ми с писателите в касата и авторските права, скромната банкова сметка и мястото на главен редактор на „Други гласове“. Тях завещавам на теб, Боби.
Само не бързай. Не искам да ме обвиняват, че съм окачил воденичен камък на твоя безгрижен полски врат. Чувствай се свободен да се отървеш от списанието, както сметнеш за добре. Ако решиш, че някой друг може да поеме отговорността по издаването му, добре. Давам ти пълно право да постъпиш според твоя преценка.
Само помни, Боби, какво мечтаехме да бъде списанието. Не го преотстъпвай на някоя шибана издателска групировка, която ще го издава колкото да си смъкне данъците и ще назначи някой смотаняк, който не прави разлика между добра проза и вчерашна пикня. Нямам нищо против и ако предпочетеш по-скоро да не го издаваш, отколкото да смъкнеш летвата.
Ако, от друга страна, решиш да продължиш да го издаваш — чудесно! Ще се изненадаш колко преносимо може да бъде списание като „Гласове“. Занеси го накрай света, където си решил да живееш. (Милър така и така се канеше да ни вдигне наема.) Ако все пак решиш да го издаваш, не се притеснявай, не си прави труда да продължаваш „старата издателска политика на Ейб“. Ейб не е имал издателска политика! Просто издавай хубавите неща, Роберто. Следвай инстинктите си.
И още нещо. Не всички добри неща трябва да са „Нов гол обяд“. Повечето неща, които ще постъпват, направо ще ти разкатаят фамилията. Ако са добри, си заслужава да ги издадеш, но има място и за творби, които съдържат някаква надежда за човечност. Поне според мен такава надежда има. Ти го знаеш по-добре от мен, Боби. Бил си по-близо до пламъците и си успял да се върнеш.
Трябва да вървя. Едно ченге ме държи под око, май ме е причислил, и то с основание, към дъртите мръсници.
Можеш да прочетеш писмото на мама — тя няма да те остави на мира, докато не го направиш, но все пак пропусни „вчерашната пикня“ и „шибана“ пред „издателска групировка“, чу ли? Първата работа, която ти възлагам като редактор.
Ейб беше прав. Списанието се оказа съвсем преносимо. В колежа се зарадваха много, че в адреса на „Други гласове“ ще стои номерът на пощенската им кутия, и ми намалиха броя на лекциите, без да ми смъкват заплатата. Подозирам, че ще ми плащат да не преподавам, само и само да задържат Амрита в математическия факултет. Амрита пък се радваше, че има свободен достъп до компютъра на колежа, свързан в мрежа с някакъв чудовищен компютър „Крей“ в Денвър. Наскоро отбеляза, че „това място е в крак с последните достижения“. На път за сградата на математическия факултет явно не е забелязала общежитията с вид на хангари, сградите от тухли, направени от сгурия, и мъничката библиотека.
За мен се оказа сравнително лесно да издавам свързано с Източното крайбрежие литературно списание от върха на планина в Колорадо, макар че все пак се налага пет-шест пъти в годината да отскачам до там, за да се пазаря с печатарите и да разговарям с някои писатели и спонсори. Амрита също се запали и се оказа изключително прозорлива читателка. Твърди, че познанията й по лингвистика и математика са създали у нея символично равновесие — каквото и да означава това. Но именно по нейно настояване започнах да включвам в списанието и писатели от Запада, например Джоан Гринбърг и така наречените „поети каубои“.
Резултатите бяха насърчителни. Напоследък все повече хора се абонират за списанието, в няколко книжарници имаме свой щанд, а старите читатели са ни все така верни. Ще видим.
Не пиша поезия. Нито един стих след Калкута.
Песента на Кали продължава да звучи като фонова фалшива музика, долитаща от лошо настроен радиоприемник.
И досега сънувам как прекосявам мътна вода, където газя омотани в сиви чаршафи трупове, а комините в далечината бълват пламъци, които лижат ниските облаци.
Понякога нощем излиза вятър, аз ставам от леглото, отивам на предния прозорец, взирам се в непрогледния мрак и чувам как отвън по камъните дращят шест крайника. И започвам да чакам, но изпитото лице с ненаситна паст и жадни очи продължава да се спотайва в тъмнината, възпирано от… от какво? И аз не знам.
Ала Песента на Кали пак се пее.
Наскоро недалеч от нас една по-възрастна жена заедно с Голямата си дъщеря — и двете се описват като „праведни християнки“ — опекла във фурната внука си, за да прогони нечистите сили, карали го нощем да плаче.