Чатерджи спря да чете и в тишината се чуха далечните звуци на уличната врява. Господин Гупта се прокашля и зададе въпрос за авторските права в Щатите. Обясних му, доколкото можах — и за предложението на „Харпърс“, й за по-скромните условия на „Други гласове“. Последваха още въпроси и обсъждане. Свещите бяха почти изгорели.
Накрая Гупта се обърна към другите и изстреля нещо на бърз бенгалски. Отново съжалих, че не съм довел и Амрита. Майкъл Ленард Чатерджи каза:
— Бихте ли изчакали отвън в коридора, господин Лучак? Съветът ще гласува каква да бъде по-нататъшната съдба на ръкописа на М. Дас.
Станах и с изтръпнали крака тръгнах след слугата със свещ, който ме заведе в коридора. На стълбищната площадка имаше стол и кръгла масичка, на която бе оставена свещта. През матовите прозорци към площад „Далхаузи“ се процеждаше слаба светлина, но от мъждивото сияние тъмнината в ъглите на площадката и по коридорите изглеждаше още по-непрогледна.
Седях там десетина минути и вече бях на път да задрема, когато забелязах някакво движение в тъмнината. Нещо се прокрадваше и излизаше от кръга светлина. Вдигнах свещта и видях как един плъх с размерите на малък териер застива на място. Спря в края на стълбищната площадка и заудря с мокра опашка по дъските. От края на светлината в мен се впиха диви блеснали очи. Плъхът пристъпи половин крачка напред и мен ме прониза ледената тръпка на погнусата. С движенията си тази твар тук ми приличаше не на друго, а на котка, дебнеща жертвата си. Понадигнах се и сграбчих паянтовия стол, за да го метна.
Най-неочаквано зад мен се чу по-силен звук, от който подскочих. Тъмното петно на плъха се сля с мрака в коридора и по дървото се чу драскане сякаш от много нокти. От тъмната заседателна зала изникнаха господин Чатерджи и господин Гупта. В очилата на господин Чатерджи се отразяваха пламъци. Гупта направи една крачка към моя кръг примигваща светлина. Усмихваше се радостно, зъбите му бяха дълги и жълти.
— Всичко е уредено — каза той. — Утре ще получите ръкописа. Ще се свържат с вас, за да се уговорите.
5.
Няма мир в Калкута,
кръвта зове в полунощ.
Стана прекалено лесно. Ето какво ми хрумна, докато ме караха обратно към хотела. Бях се вживял в ролята на разследващия журналист в дълъг шлифер — Господи, в тая жега, — който предпазливо тръгва по една или друга следа, за да разбули тайнственото изчезване и поява на призрачния бенгалски поет. Сега, този първи следобед в града, пъзелът бе нареден от друг. Утре, събота, щях да разполагам с ръкописа и можех да взема Амрита и бебето и да се прибера. И каква статия щеше да излезе от всичко това. Бе станало прекалено лесно.
Тялото ми упорито твърдеше, че е ранна утрин, а часовникът ми показваше пет следобед. От почернелите от времето административни сгради при хотела излизаха служители, които приличаха на бели мравки, изпъплили от сив каменен скелет. По изронените тротоари седяха семейства, подтоплящи вода за чай, а мъже с куфарчета прекрачваха заспали пеленачета. Някакъв дрипав мъж пикаеше в канавката, а само на метър и половина — два от него друг се миеше в локва. Подминах забързано стачниците комунисти и влязох в убежището на хотела с неговата климатична инсталация.