Във фоайето ме чакаше Кришна. Заместник-управителят на хотела го гледаше така, сякаш е известен терорист. То оставаше да не го гледа! Той имаше още по-див вид и отпреди. Черната му коса стърчеше като наелектризирани удивителни знаци, а жабешките му очи под черните вежди бяха още по-огромни и бели. Щом ме видя, той грейна в усмивка и тръгна към мен с протегната ръка. Стиснах я още преди да съм схванал, че със сърдечното посрещане Кришна иска да оправдае пред заместник-управителя присъствието си тук.
— А, господин Лучак! Много се радвам да ви видя отново! Дошъл съм да ви помогна в търсенето на поета М. Дас.
Той продължаваше да стиска ръката ми. Беше облечен в същата захабена риза, както снощи, и миришеше на долнопробен одеколон и на пот. Усетих как от свирепия климатик потта по тялото ми изсъхва и ръцете ми настръхват.
— Благодаря, господин Кришна, но няма нужда. — Отскубнах ръката си. — Уредил съм всичко. Утре вече ще съм приключил.
Кришна замръзна на място. Усмивката му помръкна, а веждите му се сключиха още повече над огромния орлов нос.
— Аааа, ясно. Ходили сте в Съюза на писателите. Нали?
— Да.
— А, да, да. Те със сигурност са ви разказали нещо много убедително за прочутия М. Дас. Убедително ли ви прозвуча, господин Лучак?
Кришна едва ли не пошушна последното изречение — държеше се толкова съзаклятнически, че заместник-управителят се свъси чак от другия край на фоайето. Един дявол знае какво си е помислил за предложението, което ми правят.
Поколебах се. Нямах представа какво общо има Кришна с цялата история, а и не исках да губя време, за да изяснявам. Изругах наум Ейб Бронстийн, задето ми се бърка и неволно ми е натресъл това влечуго. В същото време усещах как мислите ми постоянно ме връщат към Амрита и Виктория, които ме чакаха, и към раздразнението ми от обрата, който приемаше цялата история.
Кришна изтълкува колебанията ми като неувереност, затова се наведе и ме сграбчи за китката.
— Уредил съм ви среща с един човек, господин Лучак. Той може да ви каже истината за М. Дас.
— В какъв смисъл „истината“? Кой е този човек?
— Той предпочита да не разгласявам името му — пошушна Кришна. Ръцете му бяха влажни. По бялото на очите му имаше жълти жили. — Ще разберете, след като го изслушате.
— Кога? — троснах се аз.
Само усещането за нещо недовършено ме спря да не пратя Кришна по дяволите.
— Още сега! — ухили се победоносно Кришна. — Можем да се срещнем с него още сега!
— Невъзможно. — Издърпах рязко ръката си от хватката на Кришна. — Качвам се горе. Взимам си душ. Обещах на жена си да отидем някъде на вечеря.
— А, да, да — кимна Кришна и изсвистя през долни зъби. — Разбира се. — Тогава ще преместя срещата за девет и половина. Удобно ли ви е?
Подвоумих се.
— Този ваш приятел иска ли пари за информацията?
— О, не, не! — вдигна Кришна и двете си ръце. — Не би допуснал такова нещо. Едвам го убедих да разговаря с вас.
— Девет и половина? — повторих аз.
Пригади ми се при мисълта да излизам нощно време в Калкута.
— Да. Кафенето затваря в единайсет. Ще се срещнем с него там.
„Кафене ли?“ Думата звучеше безобидно позната. Ако имаше някаква друга гледна точка, която да използвам за статията…
— Добре — съгласих се аз.
— Ще ви чакам тук, господи Лучак.
Жената, която държеше детето ми, не беше Амрита. Застинах с ръка върху дръжката на вратата. Сигурно щях да продължа да стоя така или дори да се върна объркан в коридора, ако точно тогава от банята не беше излязла Амрита.
— О, Боби, това е Камахия Бхарати. Това, Камахия, е мъжът ми, Робърт Лучак.
— Радвам се да се запознаем, господин Лучак. Гласът й беше като вятър сред пролетни цветя.
— Много ми е приятно, госпожице… а, да… Бхарати.
Примигах глупаво и погледнах Амрита. Винаги бях смятал, че чертите на жена ми с нейните искрени очи и честно лице се доближават до истинската красота, но до тази млада жена виждах по плътта на Амрита само бръчките на наближаващата средна възраст, двойната брадичка и гърбицата на носа й. Образът на младата жена се вряза в ретините ми като оптично ехо на фотографска светкавица.
Косата й беше гарвановочерна и стигаше до раменете. Лицето й беше сърцевидно и съвършено, с нежни потрепващи устни, сякаш създадени за смях и голяма чувственост. Очите й бяха изумителни: невероятно огромни, подчертани от сенки и от гъсти мигли, със зеници, толкова черни и пронизващи, че погледът й ме удари като тъмни фарове. В тези очи имаше нещо източно и същевременно те излъчваха върховно усещане за непорочност, както го възприемат западняците, воюващо с някаква заземеност.