— Тя оздравя ли? — попитах аз.
— Да, беше хванала дребна шарка — рече Амрита. — От децата само аз не я бях карала, затова спях извън стаята, на балконче с изглед към гората. На балкона се излизаше само през стаята, където спяха мама и сестрите ми. Онова лято още не беше започнал дъждовният сезон и беше много горещо.
— И ти видя призрак?
Амрита се усмихна едва доловимо.
— През нощта се събудих, защото някой плачеше. В началото помислих, че е сестра ми или мама, после забелязах, че в края на леглото ми е седнала старица, която ридае. Помня, че не се уплаших, само се учудих, че мама е позволила тази жена да прекоси стаята и да дойде при мен на балкона. Тя плачеше съвсем тихо, но някак много ужасно. Посегнах с ръка да я успокоя, но още преди да съм я докоснала, тя спря да хлипа и ме погледна. Тогава видях, че всъщност не е стара, само е състарена от някаква непоносима скръб.
— И после? — подканих нетърпеливо аз. — Откъде разбра, че е призрак? Какво направи жената, стопи ли се, по въздуха ли тръгна или се превърна в купчина дрипи и кости?
Амрита поклати глава.
— За миг луната се скри зад облаците и когато се показа отново, жената вече я нямаше. Извиках, на балкона дойдоха мама и сестрите ми и ме увериха, че през стаята не е минавал никой.
— Хммм — рекох аз. — Звучи ми съмнително. Била си на седем години, сигурно си сънувала. Дори и да си била будна, откъде знаеш, че не е била камериерка, която се е качила по аварийното стълбище например?
Амрита вдигна Виктория по-близо до рамото си.
— Така е, този разказ за призраци не е много страшен — съгласи се тя. — Но ме плашеше години наред. Знаеш ли, в мига, преди луната да се скрие зад облаците, погледнах жената в лицето и видях коя е. — Амрита потупа бебето по гръбчето и се извърна към мен. — Това бях аз.
— Ти ли? — ахнах.
— Тогава реших, че искам да живея в страна, където няма призраци.
— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, моето момиче — рекох аз, — но Великобритания и Нова Англия са прочути с призраците, които се навъртат там.
— Възможно е — съгласи се Амрита и както държеше здраво Виктория, се изправи. — Но аз не ги виждам.
В девет и половина същата вечер седях във фоайето — борех се с все по-силното главоболие от жегата и умората, гадеше ми се от долнопробното вино, което бях пил на вечеря, и умувах какво оправдание да си измисля, когато се появи Кришна. В десет без петнайсет вече бях решил да кажа, че Амрита или бебето са болни. В десет си дадох сметка, че не е нужно да му казвам нищо, и тъкмо станах, за да се кача горе в стаята, когато той се появи изневиделица, размъкнат и покрусен. Очите му бяха зачервени и подпухнали, сякаш беше плакал. Кришна дойде при мен и се ръкува тъжно, все едно хотелското фоайе беше погребален дом, а аз — най-близкият роднина на покойника.
— Какво се е случило? — попитах.
— Тъжно, много тъжно — отвърна индиецът и в пискливия му глас се долови хлип. — Ужасна новина.
— Приятелят ви ли? — възкликнах аз.
Олекна ми от внезапно обзелата ме надежда, че тайнственият информатор си е счупил крака, бил е прегазен от тролейбус или е бил повален от инфаркт.
— Не, не, не. Ама вие не знаете ли! Починал е господин Набоков. Голяма трагедия.
— Кой, кой?
Кришна говореше така, че не чух друго освен поредното неразбираемо бенгалско име.
— Набоков! Набоков! Владимир Набоков! „Блед огън“. „Ада“. Най-великият белетрист и най-тънкият стилист на родния ви език. Изключителна загуба за всички нас. За всички литератори.
— А — рекох аз.
Така и не бях намерил време да прочета „Лолита“. Докато си спомня, че съм решил да не ходя никъде с Кришна, вече бяхме навън, във влажния мрак, а той ме заведе при рикша с червена седалка, на която дремеше изпит съсухрен дребен мъж. Дръпнах се назад. Нещо в мен се разбунтува при мисълта, че това плашило с вид на човек ще ме тегли по мръсните улици.
— Хайде да спрем такси — предложих аз.
— Не, не. Запазил съм рикшата. Съвсем наблизо е. Нашият приятел ни чака.
От дъжда, който бе валял вечерта, седалката беше мокра, но иначе беше удобна. Дребният мъж скочи долу, при което босите му ходила изшляпаха, грабна двата еднакви теглича, подрипна с добре усвоена пъргавина във въздуха и опънал ръце, намести вещо рикшата.
Тя беше без фарове, на металната кука се полюшваше само газеник. Не ми подейства никак успокоително, че камионите и колите, които ни заобикаляха с надути клаксони, също се движат без фарове. Трамваите още вървяха и в мъждивото жълто осветление в тях се виждаха потни лица, наблъскани като сардели зад прозорците с телени мрежи. Въпреки късния час общественият транспорт беше препълнен: автобусите се клатушкаха под тежестта на хората, увиснали от прозорците с пръчки по тях и по дръжките при стъпалата, в минаващите влакове се виждаха безброй глави и тела от кръста нагоре, струпани като гроздове по вратите на черните вагони.