Само тук-там имаше улично осветление, но пресечките и зърнатите набързо вътрешни дворове сияеха с бледата мъждива фосфоресцираща светлина, която бях видял от въздуха. Въпреки че вече беше нощ, още беше много горещо. Точно над надвисналите сгради се виждаха черни облаци и влажната им тежест сякаш отразяваше горещината по градските улици и я връщаше обратно при нас.
Отново ме загложди тревога. Дори сега ми е трудно да опиша естеството на това напрежение. То няма почти нищо общо с усещането за физическа опасност, въпреки че се чувствах нелепо уязвим, докато се клатушкахме по разбития паваж, купчините отпадъци и трамвайните релси. Знаех, че нося в портфейла си пътни чекове за двеста долара. Но не те бяха истинският източник на притеснение, заседнало като жлъч на гърлото ми.
Имаше нещо в нощта в Калкута, което действаше направо на най-потайните кътчета на съзнанието ми. Почти детинският страх се вкопчваше за кратко в него, докато зрялото съзнание не го отпъдеше. Сами по себе си нощните звуци не бяха плашещи: далечни викове, съсък и стържене, тук-там откъслечни разговори, докато подминавахме омотани в чаршафи силуети, но те ми действаха точно така, както ако някой ви диша нощем под кревата: веднага привличаха вниманието ми и аз застивах от ужас.
— Каликсетра — каза Кришна.
Гласът му беше тих, почти не се чуваше от запъхтяното дишане на мъжа, който теглеше рикшата, и от шляпането на босите му крака по настилката.
— Моля?
— Каликсетра. Означава „обиталище на Кали“. Сигурно знаете, че името на града идва оттам.
— А, не. Всъщност може и да съм знаел. Вероятно съм забравил.
Кришна се извърна към мен. В тъмното не виждах ясно лицето му, но усещах тежкия му поглед.
— Трябва да го знаете — отсече той. — Каликсетра се е превърнала в село Каликата. В Каликата е бил вдигнат великият Калигхат, най-свещеният храм в прослава на Кали. И досега си стои. На около три километра от хотела ви. Със сигурност го знаете.
— Хммм — рекох аз.
Иззад ъгъла се показа трамвай, който се носеше с бясна скорост. Мъжът, теглещ рикшата, внезапно свърна към релсите и се размина най-много на метър с трамвая. В по-широката и по-безлюдна улица ни последваха гневни викове.
— Кали беше богиня, нали? — попитах аз. — Една от жените на Шива.
Въпреки интереса ми към Тагор не бях чел от години Ведите.
Кришна нададе силен звук. В началото помислих, че това е несдържан израз на презрение, после обаче се обърнах и го погледнах. Той беше затиснал с пръст едната си ноздра и се секнеше шумно в лявата си ръка.
— Да, да — потвърди индиецът. — Кали е свещената „шакти“ на Шива.
Той огледа внимателно съдържанието на дланта си, кимна доволно и тръсна пръсти отстрани на рикшата.
— Със сигурност знаете проявленията й, нали? — попита Кришна.
Бяхме подминали няколко потънали в мрак порутени сгради и от една от тях се чу как някакви жени си крещят една на друга.
— Проявленията й ли? Не, не мисля. Тя… статуите… са четириръки, нали?
Огледах се и се запитах дали вече не сме пристигнали. Тук имаше по-малко магазини. Направо не си представях къде сред тези развалини има кафене.
— Разбира се! Разбира се! Тя е богиня, естествено е четириръка. Трябва да видите големия идол в Калигхат. Това там е „джаграта“, „много будната“ Кали. Много ужасна. Ужасна по красив начин, господин Лучак. Ръцете й показват „абхая“ и „вара мудра“, мудри, които премахват страха и носят благодат. Но много ужасна. Много висока. Много изпита. Устата й е отворена. Езикът й е дълъг. Тя е с два… как беше думата… с два вампирски зъба.
Хванах се здраво за влажното покривало на седалката и се запитах какво ли ми говори Кришна. Завихме по по-тъмна и по-тясна улица.
— А, да, да. Само тя от боговете е победила времето. Поглъща всички твари, хора и животни. „Purusam, asvam, gam, avim, ajam.“ Няма дрехи по себе си. Стъпила е с красивите си крака върху труп. Държи в ръце раза… примка, khatvanga… как ли се превеждаше?… Пръчка, не, жезъл с череп, khadga… меч и отсечена глава.
— Отсечена глава ли?
— Ами да. Би трябвало да го знаете.
— Вижте какво, Кришна, какви ми ги приказвате…
— А, пристигнахме, господин Лучак. Слизайте. Побързайте, ако обичате. Закъсняваме. Кафенето затваря в единайсет.
Улицата беше съвсем тясна и бе наводнена от отпадъчните води и дъжда. Нямаше табели на магазини, камо ли кафене. Стените не бяха осветени, виждаше се само слабото отражение на фенери, идващо от един от горните прозорци. Човекът, който теглеше рикшата, бе пуснал тегличите и палеше малка лула. Аз продължих да седя.