След като историята започна, се хващах, че пренареждам наум често спънатия синтаксис на Кришна и заменям някоя смехотворно избрана дума. Понякога си записвах набързо подробностите, но след малко и това започна да ме разсейва и аз оставих химикалката. Вентилаторите горе се въртяха бавно, светлината трепкаше като далечна улична неонова лампа в лятна нощ и аз насочих цялото си внимание към Джаяпракеш Муктанандаджи, докато той разказваше с гласа на Кришна своята история.
6.
# МОЛБА
Когато умра,
не хвърляйте плътта и костите,
на купчина ги струпайте,
за да разкажат
с мириса си
колко струва животът
на тази земя
колко струва накрая
любовта.
— Аз съм бедняк от кастата на шудрите. Син съм на Джагдисваран Бибхути Муктанандаджи, който има още десет момчета и е участвал в Похода към морето на Ганди. Роден към в село Ангуда недалеч от Дургапур, разположен на железопътната линия от Калкута за Джамшедпур. Селото е бедно и никой от външния свят не се интересува от него освен оня път, когато един тигър изял двама от синовете на Шубхоранджан Венкатешварани и от някакъв вестник в Бхубанешвар дошъл журналист да пита Шубхоранджан Венкатешварани как се чувства след всичко това. Не си спомням добре случката, защото е станала през войната, петнайсетина години преди да се родя.
Семейството ми не винаги е било бедно. Дядо ми С. Мокеши Муктанандаджи е давал назаем пари на селския лихвар. Когато съм се родил аз — осмият от общо единайсет синове, — отдавна бяхме взели обратно парите на дядо и още доста освен тях. За да плати част от лихвите по заемите, баща ми се видял принуден да продаде трийсет декара от най-плодородните си земи — онези, които били най-близо до селото. Останали му седемдесет и пет декара, но пръснати на много километри, които да подели между нас, единайсетте си синове. На такива малки нивички човек не може да отгледа тръстика и за воловете. Положението стана малко по-добро, когато през 1971 година по-големият ми брат Мармадешвар отиде да изпълни патриотичния си дълг и скоро бе убит от пакистанците. Въпреки това нас, останалите, не ни чакаше светло бъдеще.
Тогава на баща ми му хрумна нещо. От осем години учех в Християнската селскостопанска академия в Дургапур. Средствата за училището идваха от много богатия господин Дебе от Бенгалския център за осеменяване на добитъка. Училището не беше голямо. Имахме малко учебници и само двама учители, единият от които полудяваше все повече от сифилис. Въпреки това бях единственият от семейството на баща ми, който някога е ходил на училище, и той реши да ме прати да следвам. Искаше да ме прави лекар или — още по-добре, — търговец, за да нося в семейството много пари. Това решаваше и въпроса с моя дял от земята. Според баща ми един богат търговец или лекар няма да опре до някаква си неплодородна нива. Самият аз посрещнах предложението със смесени чувства. Не бях ходил на повече от двайсетина километра от Ангуда. Не бях се качвал на влак или автомобил. Можех да чета само съвсем лесни книги и да пиша прости изречения на бенгалски, но не знаех английски и хинди, а санскритският ми беше съвсем беден, колкото да прочета няколко реда от „Рамаяна“ или „Махабхарата“. Накратко, не бях сигурен, че съм подготвен да ставам лекар. Баща ми взе от селския лихвар още пари назаем — вече на мое име. Учителят ми, нали си е луд, ми написа препоръка да ме приемат в Университета на Калкута и го прати на някогашния си преподавател там. Дори господин Дебе, който преди да приеме християнството, бе дал обет пред Ганди, че ще работи смирено за нашите села и ще настоява прахът му да бъде разпилян над главния път на Ангуда, също написа писмо до университета с молба да бъдат така любезни да приемат в учебното заведение едно бедно невежо селянче от нисшата каста. Миналата година обявиха прием на студенти. Почти целият заем отиде за рушвета на учителя и на секретаря на Дебе, после аз напуснах родния дом и се отправих към големия град.
Колко ужасен бях! Няма да ви описвам какво съм чувствал при вида на всички чудеса на Калкута. Достатъчно е да кажа, че час по час правех нови и нови невероятни открития. Но скоро се омърлуших. С оскъдните си средства едвам платих таксата за първия семестър и не ми останаха пари за скъпите общежития недалеч от университета. Първата седмица в града спях зад храстите по парковете, но проливните дъждове и двата побоя, нанесени ми от полицията, ме убедиха да си потърся стая. Четирите предмета, които учех, ме разочароваха. На лекциите по въведение в индийската история имаше над четиристотин студенти. Не ми беше по джоба да си купя учебник и рядко седях достатъчно близо, за да чувам преподавателя, а и той мънкаше на английски, който не разбирах. Затова по цял ден обикалях да търся квартира, беше ми много мъчно за Ангуда. Знаех, че дори и да ям само веднъж на ден ориз с чапати6, след няколко седмици ще остана без пукната пара в джоба. Ако извадех късмет да си намеря квартира, щях да гладувам много по-скоро. После се натъкнах в студентския вестник на обява, че търсят съквартирант, и всичко се промени. Стаята беше на десет километра от университета, на седмия етаж в сграда, където живееха главно бежанци от Бангладеш и Бирма. Студентът, който си търсеше съквартирант, също беше от началните курсове — блестящ мъж, няколко години по-голям от мен, който следваше фармация, но искаше някой ден да стане велик писател или в най-лошия случай атомен физик. Казваше се Санджай и още щом го видях онзи първи път да стои сред купчините вестници и мръсни дрехи, аз някак си разбрах, че животът ми вече никога няма да бъде същият. За моята половина от стаята той ми поиска двеста рупии на месец. Отчаянието ми сигурно се е изписало върху лицето. По онова време разполагах с има-няма стотина рупии. Дадох си сметка, че съм вървял напразно Цели два часа. Попитах дали мога да поседна. Преди няколко вечери полицаите бяха налагали ходилата ми с палки и сега те ме боляха непоносимо. По-късно установих, че са счупили и сводовете на стъпалата ми. Още щом чу това, Санджай се смили над мен. Вбеси се, когато му казах за побоите и за огромните рушвети, които ми искат от университетското общежитие. Както щях да науча много скоро, настроенията на Санджай приличаха на буря по време на дъждовния сезон. Гледаш го — спокоен, замислен, неподвижен като статуя, а след миг започва да беснее срещу някоя обществена несправедливост, да блъска с пестник по прогнилите дъсчени стени или да рита някое бирманче надолу по задното стълбище. Членуваше и в Маоистката студентска коалиция, и в Индийската комунистическа партия. Изобщо не се притесняваше, че двете организации се презират и често си нанасят удари. Описваше родителите си като „упадъчни паразити капиталисти“ — те имаха малка фармацевтична фирма в Бомбай и всеки месец му превеждаха пари. Първо го бяха пратили да следва в чужбина, но освен че се върнал, за да „поднови връзките си с революционната борба в своята родина“, той ги обидил още повече, като предпочел да се запише в шумния плебейски университет в Калкута, а не в някой престижен колеж в Бомбай или Делхи.