След като ми разказа всичко това за себе си и чу и моята история, Санджай тутакси промени искането си за наема и го смъкна на пет рупии на месец, а после предложи и да ми даде пари назаем за първите два месеца. Признавам си, разплаках се от радост. През следващите седмици Санджай ми показа как да оцелея в Калкута. Сутрин още преди изгрев слънце отивахме в центъра на града с камионите, които прекарваха до екарисажа мъртви животни. Именно от Санджай научих, че в такъв голям град като Калкута кастовите различия не означават нищо и скоро след като избухне революцията, ще бъдат заличени напълно. Съгласявах се с него, но бях възпитан така, че не можех да седна в автобуса до непознат или да взема от продавача поничката и инстинктивно да не се запитам от коя каста са. И все пак Санджай ме научи да се бръсна при един бръснар на ъгъла, който му беше задължен, научи ме и как да пътувам гратис във влака и как в почивката на тричасовата вечерна прожекция да влизам в киното без билет. Вече не ходех на лекции, а от средни оценките ми скочиха на добри и отлични. Санджай ме отвори как да купувам от студентите в горните курсове стари курсови работи и тестове. За да го правя, се видях принуден да взема от съквартиранта си назаем още триста рупии, той обаче ми услужи веднага. В началото ме водеше по събранията на Маоистката студентска коалиция и на Индийската комунистическа партия, но безкрайните политически речи и безцелните вътрешни боричкания само ме приспиваха и не след дълго съквартирантът ми вече не настояваше да ходя с него. Много по-приятно ми беше да ходим в бара на хотел „Лакшми“, където гледахме как жените танцуват по бельо. Подобно нещо бе едва ли не немислимо за благочестив индуист като мен, но си признавам, вълнувах се страшно. Санджай го наричаше „буржоазен упадък“ и обясняваше, че е наш дълг да бъдем свидетели на отблъскващата поквара, която революцията е предопределена да изкорени. Ходихме да ставаме свидетели на упадъка общо пет пъти и всеки път Санджай ми даваше назаем баснословната сума от петдесет рупии.