— О, да — казах аз. — Страхотно. — Събрах ксерокопията, пъхнах ги в куфарчето и станах да си вървя. — Ако си спомниш още някоя приказка от Киплинг, на всяка цена да ни звъннеш, Ейб. Амрита ще се зарадва много.
Той се изправи и се подпря на писалището. Натисна с дебели пръсти купчините ръкописи.
— Да го вземат мътните, Боби. Наистина предпочитам да не се забъркваш с тия…
— Миазми — довърших аз вместо него. Ейб кимна.
— Няма и да припарвам до нови мостове — казах, като вече вървях към вратата.
— Поне помисли дали да водиш Амрита и детето.
— Заминаваме всички — отвърнах аз. — Резервациите са направени. Биха ни ваксините. Единственият въпрос сега е дали искаш да видиш тия неща на Дас, ако те наистина са негови и ако успея да уредя авторските права. Е, Ейб?
Той отново кимна. Метна пурата в препълнения пепелник.
— Ще ти пратя картичка от басейна в грандхотел „Оберой“ в Калкута — обещах, докато отварях вратата.
Погледнах за последен път Ейб: той стоеше с ръка, протегната като за довиждане или може би като безмълвен израз на умора и примирение.
2.
Искате ли да опознаете Калкута? Тогава бъдете готови да я забравите.
Вечерта преди заминаването седях на предната веранда заедно с Амрита, която кърмеше Виктория. Светулките примигваха и изписваха тайнствените си послания пред черната редица на дърветата. Щурците, дървесните жаби и няколко нощни птици тъчаха гоблена на вечерния фонов шум. Къщата ни се намираше само на няколко километра от Ексетър, щата Ню Хампшир, но понякога беше страшно тихо, сякаш бяхме в друг свят. През зимата, докато пишех стихосбирката, това усамотение ми беше само добре дошло, сега обаче усещах, че вече не ме свърта на едно място, и отчасти именно заради тези месеци на откъснатост бързах да поема на път, да видя непознати места и лица.
— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш и ти? — попитах аз.
Гласът ми прозвуча прекалено високо в нощта. Амрита вдигна очи — вече бе накърмила бебето. Слабата светлина от прозореца освети скулестото й лице и нежната мургава кожа. Черните й очи сякаш сияеха. Понякога беше толкова красива, че чак ме заболяваше физически при мисълта, че е могло и да не се срещнем, да се оженим и да имаме дете. Амрита вдигна малко Виктория и аз зърнах заоблената й гърда и набъбналото зърно, после блузата й отново си беше на мястото.
— Нямам нищо против да дойда — отговори Амрита. — Ще се радвам да се видя с мама и татко.
— Но Индия — казах аз. — Калкута. — И там ли искаш да дойдеш?
— Нямам нищо против, щом ще бъда от полза — рече Амрита.
Сложи на рамото ми чист сгънат памперс и ми връчи Виктория. Аз разтърках бебето по гръбчето и усетих топлината му, миризмата на мляко и на новородено.
— Сигурна ли си, че няма да ти попречи на работата? — попитах.
Виктория се задърпа в прегръдката ми и протегна пълна ръчица към носа ми. Духнах в дланта й, тя се засмя и после се оригна.
— Няма да ми попречи — увери ме Амрита, аз обаче знаех, че не е така.
През есента й предстоеше да започне работа като преподавателка по математика на горните курсове в Бостънския университет и аз знаех, че трябва да хвърли доста труд, за да се подготви.
— Интересно ли ти е да видиш отново Индия? — попитах я.
Виктория бе доближила главица до бузата ми и щастливо ми лигавеше яката.
— Любопитно ми е да я сравня със спомените си — отговори Амрита.
Гласът й беше тих, модулиран от трите години в Кембриджския университет, но без да насича като англичаните думите. Докато я слушах, изпитвах чувството, че ме гали твърда, но нежна длан.
Амрита е била на седем години, когато баща й преместил инженерната си фирма от Делхи в Лондон. Спомените от Индия, които ми беше разказвала, потвърждаваха стереотипа за култура, белязана от врявата, хаоса и кастовата дискриминация. Едва ли нещо можеше да й бъде по-чуждо — тя бе самото въплъщение на смиреното достойнство и мразеше шума и суетнята, възмущаваше се от несправедливостта, а умът й бе подчинен на строгия ред, внесен от ритмите на лингвистиката и математиката.
Навремето ми беше описвала дома си в Делхи и апартамента в Бомбай, където през лятото ходела заедно със сестрите си на гости на чичо си: голи стени, окадени и нашарени със следи от ръце, отворени прозорци, груби чаршафи, гущери, притичващи нощем по стените, долнопробен безпорядък навсякъде. Къщата ни край Ексетър бе чиста и просторна като в мечтите на скандинавските дизайнери, с лъскаво голо дърво, удобни олекотени канапета, безупречно бели стени и произведения на изкуството с насочени към тях лампи в ниши.