— Ще си лягаме ли? — попита Амрита. — Утре трябва да ставаме рано.
Нещо в гласа й привлече вниманието ми. Понякога тя питаше: „Ще си лягаме ли ?“, а друг път: „Ще си лягаме ли?“. Днес имахме втория случай.
Занесох Виктория в легълцето й и я завих. Постоях малко и я погледах как лежи по корем под леката завивка, заобиколена от плюшените си играчки, с главица върху възглавницата. Лунната светлина около нея приличаше на благословение.
После слязох долу, заключих входната врата, угасих лампите и се върнах горе, където Амрита ме чакаше в леглото.
По-късно, в последните мигове, докато се любехме, се извърнах да видя лицето й, сякаш търсех там отговорите на незададени въпроси, но луната беше закрита от облак и всичко бе потънало във внезапно спусналия се мрак.
3.
В полунощ този град е Дисниленд.
Пристигнахме в Калкута в полунощ, откъм юг, над Бенгалския залив.
— Господи! — прошепнах аз.
Амрита се надвеси над мен и погледна през илюминатора.
По съвет на майка й и баща й се качихме първо на самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Бомбай, за да минем през митницата там. Всичко мина добре, но самолетът на „Еър Индия“ за Калкута закъсня с три часа заради техническа неизправност. Накрая ни пуснаха в залата за заминаващи, но там висяхме още един час без осветление и климатична инсталация, понеже външният генератор бил изключен. Някакъв бизнесмен, седнал пред нас, обясни, че вече три седмици полетът от Бомбай за Калкута имал всеки ден закъснение, защото пилотът се бил скарал с бордовия инженер.
След като излетяхме, заради силни гръмотевични бури се наложи да се отклоним на юг от курса. Почти цялата вечер Виктория беше неспокойна, но сега спеше в ръцете на майка си.
— Господи — повторих аз.
Долу, върху шейсет и шест квадратни километра, се беше разпрострял град Калкута, галактика от светлини след непрогледната чернилка на облаците и Бенгалския залив, над които бяхме летели. Пристигал съм нощем със самолет в най-различни градове, но никой не приличаше на Калкута. Вместо обичайните геометрични фигури на електрическото осветление тук видях среднощен град, озарен от безброй фенери, огньове и странно меко сияние — почти като фосфоресцирането на гъбите, — идващо от хиляди невидими източници. Вместо предвидимата градска прогресия от прави линии: улици, магистрали, паркинги, неизброимите светлини на Калкута бяха разхвърляни и безредни — хаотично съзвездие, нарушавано само от черната извивка на реката. Представих си, че по време на войната, докато са горели, Лондон и Берлин сигурно са изглеждали така за уплашените екипажи на бомбардировачите.
След като колесникът опря в пистата, вътре в самолета нахлу ужасна влага, ние слязохме и се сляхме с множеството, което отиваше да си вземе багажа. Летището беше малко и мръсно. Въпреки късния час бяхме заобиколени от потни тълпи, които се блъскаха и крещяха.
— Нали ще ни посрещнат? — попита Амрита.
— Да.
Бях успял да грабна от счупената лента за багажа четирите ни сака и сега стояхме до тях, а множеството прииждаше на мощен поток срещу нас. Имаше нещо истерично в това човечество в бели ризи и сарита, което туптеше като сърце в тясната постройка.
— Мороу се е обадил в Съюза на бенгалските писатели. До хотела трябваше да ни закара някой си Майкъл Ленард Чатерджи, но закъсняхме доста. Сигурно си е тръгнал. Ще се опитам да спра такси.
Но само погледнах към изхода, задръстен от мъже, които крещяха и се блъскаха, и останах при багажа.
— Господин и госпожа Люцак? Робърт Люцак?
— Лучак — отвърнах аз, като по инерция поправих произношението. — Да, аз съм Робърт Лучак.
Погледнах мъжа, успял да си проправи път до нас. Беше висок и кокалест, беше облечен в мръсен кафяв панталон и бяла риза, която на зелената флуоресцентна светлина изглеждаше сива и захабена. Лицето му беше относително младо — може би към трийсетте, — и бе гладко обръснато, но черната му коса стърчеше във всички посоки, а тъмните му пронизващи очи бяха толкова напрегнати, че създаваха усещане за сдържано насилие. Черните му вежди сякаш бяха нарисувани с дебела четка и почти се сключваха над носа като клюн на граблив сокол. Отстъпих половин крачка назад и изпуснах куфара, за да освободя дясната си ръка.