— Господин Чатерджи?
— Не, не съм виждал господин Чатерджи — отговори той пискливо. — Аз съм П. З. Кришна.
В началото — заради шума и силния напевен Диалект — ми се стори, че е казал „празен Кришна“.
Протегнах ръка, но Кришна се беше обърнал и вече вървеше към изхода. С дясната си ръка разбутваше хората.
— Насам, ако обичате. Бързо, бързо.
Кимнах на Амрита и вдигнах три от саковете. Колкото и да е невероятно, въпреки жегата и суетнята Виктория продължаваше да спи.
— От Съюза на писателите ли сте? — попитах аз.
— Не, не, не. — Кришна дори не се обърна, за да ми отговори. — Преподавател съм. Към Американската образователна фондация в Индия. Там работя под ръководството на господин Шах, от Ню Йорк му се е обадил неговият много добър дългогодишен приятел господин Ейбрахам Бронстийн, който помоли да ви предам поздрави. Побързайте.
Навън беше още по-задушно и влажно, отколкото в сградата на летището. Над изхода имаше сребриста табела, осветена с прожектори.
— Летище „Дум-дум“ — прочетох аз на глас.
— Да, да. Точно тук са произвеждали куршумите до края на Първата световна война, преди да ги забранят — обясни Кришна. — Насам, ако обичате.
Изведнъж бяхме обкръжени от десетина носачи, които се надпреварваха да вземат багажа ни. Бяха слаби като върлини, с голи крака, които се подаваха изпод кафявите дрипи. Един беше еднорък. Друг изглеждаше така, сякаш се е спасил от ужасен пожар: от брадичката до гърдите кожата му беше надиплена от огромни белези. Той очевидно не можеше да говори, но от осакатеното му гърло излизаше припряно гъргорене.
— Дайте им багажа — подвикна Кришна.
Той махна властно към носачите, които се блъскаха в опит да се доберат до саковете.
Имахме да вървим само около шейсет метра по извитата алея. Едвам се дишаше, въздухът беше натежал от влагата, черна и притискаща като подгизнало войнишко одеяло. За миг ми се стори, че вали сняг — пред нас на вихрушка сякаш се носеха бели снежинки, после обаче си дадох сметка, че в лъчите на прожекторите около летището танцуват милиони насекоми. Кришна махна с ръка към носачите, посочи „превозното средство“ и аз застинах от изненада.
— Автобус ли? — възкликнах: пред мен стоеше нещо, което приличаше на синьо-бял раздрънкан микробус.
Отстрани пишеше АОФИ3.
— Да, да, да. Не можах да осигуря друго. Хайде, побързайте.
Един от носачите се покатери пъргаво като маймуна отзад на покрива на автобуса. Подадоха му четирите ни сака, които той прихвана върху багажника. Докато го покриваше с черен найлон, се запитах някак между другото толкова ли не е могло да ги качим при нас в автобуса. Свих рамене и извадих от джоба си две банкноти от по пет рупии, които да дам на носачите. Кришна ги взе от ръката ми и ми върна едната.
— Не. Много са — обясни той.
Пак свих рамене и помогнах на Амрита да се качи в автобуса. От виковете на превъзбудените носачи Виктория най-после се беше събудила и се бе разпищяла, с което допринасяше за всеобщата суматоха. Кимнахме на сънения шофьор и седнахме на втората седалка отдясно. Кришна се разправяше на вратата с трима от носачите, които бяха донесли багажа. Амрита не разбираше всичко във водопада от бенгалски, но все пак схвана достатъчно, за да ми обясни, че носачите негодували, понеже не можели да поделят между тримата петте рупии. Искали още една. Кришна им изкрещя нещо и отиде да затвори вратата на автобуса. Най-възрастният носач с лице, набраздено от плетеница обрасли с бяла четина бръчки, излезе напред и препречи с тялото си сгъваемата врата. От местата си пред летището към нас се насочиха и други носачи. Виковете прераснаха в писъци.
— За Бога — казах аз на Кришна, — вземете още няколко рупии и им ги дайте. Да се махаме оттук!
— Не! — Кришна насочи погледа си към мен и насилието в него вече не бе сдържано, В очите му се четеше ликуване, каквото виждаме по лицата на мъже, посветили се на кървави забавления. — Много са — отсече той.
Сега вече пред вратата се беше струпала цяла тълпа носачи. Най-неочаквано отстрани по автобуса задумкаха юмруци. Шофьорът изправи гръб и притеснен, намести фуражката си. Старецът при вратата се беше качил на първото стъпало, сякаш се канеше да влезе в автобуса, но Кришна допря до гърдите му три пръста и го избута твърдо. Старецът падна назад, в морето от облечени в кафяво силуети.
В смъкнатия донякъде прозорец до Амрита внезапно се вкопчиха криви пръсти и носачът с изгореното лице се изтегли като на лост нагоре. Само на няколко сантиметра от нас устата му замърда трескаво и ние видяхме, че мъжът е без език.