„Дас е жив.“
Обърнах се и от алеята отидох в гората. В глезените ми се вкопчваха храсти. Вътре в мен имаше някаква въртяща се, климнала празнота, която застрашаваше да зейне като черна бездна. Знаех, че отвори ли се мракът, за мен няма да има надежда да избягам.
Някъде на петстотин-шестстотин метра от къщата, недалеч от мястото, където потокът се разширяваше в мочурище, приклекнах и разкъсах снимката на парченца. После преобърнах голям камък, пуснах късчетата върху изсветлялата пръст с преплетени коренчета в нея и отново сложих камъка на място.
Докато вървях към нас, още виждах пред себе си влажните бели твари, които се гърчеха трескаво, за да избегнат светлината.
Онази вечер, докато си приготвях багажа, в стаята при мен дойде Амрита.
— Трябва да поговорим — каза тя.
— След като се върна — отвърнах й.
— Къде отиваш, Боби?
— В Ню Йорк — казах аз. — Само за ден-два.
Сложих още една риза над мястото, където бях пъхнал люгера и шейсет и четири патрона.
— Важно е да поговорим — настоя Амрита.
Докосна ме по ръката. Отдръпнах се и плъзнах ципа, за да затворя куфара.
— След като се върна — повторих аз.
Оставих колата у нас, взех влака за Бостън, спрях такси, което да ме откара на международното летище „Логан“, и се качих на самолета на „Ти Дъбъл Ю Ей“ за Франкфурт, откъдето щях да продължа за Калкута.
17.
Дойде най-сетне и часът
на звяра страшен,
и пъпли той сега към свойто
рождество витлеемско.
Слънцето изгря, когато наближихме крайбрежието на Англия, но въпреки че върху коленете ми падаха слънчеви лъчи, се чувствах хванат като в капан в нощ, която сякаш нямаше свършек. Треперех, усещах остро, че съм затворен в тази крехка фуния с въздух под налягане, увиснала на хиляди километри от морето. Още по-страшен беше натискът вътре в мен, който ставаше все по-голям, в началото мислех, че е клаустрофобия, после обаче осъзнах, че е нещо съвсем друго. Виеше ми се свят, сякаш климвах на една страна и в мен се е размърдала някаква могъща твар.
Стисках страничните облегалки и гледах как героите върху екрана пред мен мърдат беззвучно устни, а през това време под нас се носеше Европа. Спомних си предсмъртните мигове на Тагор. Донесоха ни храна, която беше надлежно изядена. После се опитах да поспя. И през цялото време празнотата и световъртежът се засилваха. В ушите ми сякаш жужаха насекоми. Постоянно бях на ръба на съня, колкото да трепна и да се събудя от звука на далечен подигравателен смях, Накрая се отказах от опитите да спя.
Насилих се да сляза заедно с другите пътници, докато самолетът зареждаше в Техеран. Пилотът обяви, че температурата навън е трийсет и три градуса, но чак след като ме блъсна горещият задушен въздух, схванах, че той е съобщил градусите по Целзий, а не по Фаренхайт.
Беше късно, някъде към полунощ, но горещият въздух вонеше на дебнещо насилие. Навсякъде из кънтящото, ярко осветено летище, което приличаше на хамбар, бяха накачени портрети на шаха, из помещението обикаляха мъже от охраната и войници, извадили ей така, без причина, оръжието. Из зелената флуоресцентна празнота като призраци се носеха забулени мюсюлманки. Старци спяха по пода или бяха коленичили на тъмни молитвени килимчета, разстлани сред фасовете и целофановите опаковки, а само на хвърлей от тях едно американче на около шест години — руса коса и червена раирана ризка, която биеше на очи сред тъмните цветове, — бе приклекнало зад един от столовете и обстрелваше гишето на митническата проверка с детско автоматче.
По високоговорителите съобщиха, че след петнайсет минути трябва да се качим на самолета. Препънах се в старец с червена чалма и се озовах в тоалетната. Вътре беше много тъмно, единствената светлина идваше от голата електрическа крушка пред вратата. В здрача се движеха тъмни очертания. За миг се запитах дали случайно не съм влязъл в дамската тоалетна и не виждам в мрака забулени жени, после обаче чух мъжки гласове, които разговаряха с гърлени срички. Чуваше се и как капе вода. Точно тогава ми се пригади повече от всякога, затова се надвесих над една от азиатските тоалетни и повърнах — спазмите продължиха дълго след като се бях отървал и от последните остатъци от самолетната храна.
Свлякох се отстрани и се проснах върху покрития с плочки под. Сега празнотата вътре в мен бе почти пълна. Треперех, по мен се стичаше пот, която се сливаше със солта на сълзите ми. Несекващото жужене като от криле на насекоми се бе извисило до кресчендо и аз чувах в далечината гласове. Песента на Кали беше много силна. Дадох си сметка, че вече съм прекосил границите на новите й владения.