След няколко минути се изправих в тъмното, поизмих се на единствената мивка и отидох бързо при зелената светлина, за да се присъединя към другите и да се кача на самолета за Калкута.
Излязохме от облаците, направихме кръг и в три и десет след полунощ кацнахме на летище „Дум-дум“ в Калкута. Наредих се на опашката от хора, които слизаха по стълбичката към мокрия асфалт. Градът сякаш гореше. Ниските мусонни облаци връщаха обратно оранжевата светлина, червените лампички по кулите се отразяваха в безброй локви, яркото сияние на прожекторите зад летището засилваше илюзията. Докато вървях бавно заедно с останалите към митническата проверка, не чувах други звуци освен напевния хор от пискливи гласове.
Преди година тримата с Амрита и Виктория се бяхме забавили повече от час, докато ни проверят на митницата в Бомбай. Този път минах за по-малко от пет минути. Изобщо не се притеснявах, че ще отворят багажа ми. Дребният мъж в захабена бежова униформа драсна едно „X“ върху куфара ми, точно над външния джоб, където бях скрил люгера и боеприпасите, после влязох в самото летище и се отправих към изхода.
„Някой ще ме чака. Сигурно Кришна-Санджай. Преди да умре, ще ми каже къде да намеря оная кучка Камахия.“
Наближаваше три и половина след полунощ, а на летището пак беше голяма навалица, както предишните пъти, когато бях идвал тук. В болнавата светлина на пукащите флуоресцентни лампи хората крещяха и се блъскаха, но аз почти не чувах шума, докато прекрачвах „завитите с чаршафи мъртъвци“ на Киплинг и почти не се стараех да не стъпвам върху заспалите по земята. Оставих се тълпата да ме носи. Имах чувството, че ръцете и краката ми са под упойка и мърдат тромаво като кукла на конци с некадърен кукловод. Затворих очи, за да чуя песента и да усетя силата на оръжието само на сантиметри от дясната ми ръка.
„Чатерджи и Гупта също трябва да умрат. Колкото и малка да е ролята им в съзаклятието, те също трябва да умрат.“
Вървях бавно заедно с множеството като човек, застигнат от ужасна вихрушка. Шумът, миризмата, блъсканицата се вписваха съвършено във все по-голямата празнота вътре в мен, за да образуват черно цвете, което се разтваряше бавно в съзнанието ми. Сега вече смехът беше много силен. Зад стиснатите си клепачи виждах лицето й, виждах как Тя направлява все по-силния хор, виждах как ръцете й се движат в такт с ужасния танц.
„Щом отвориш очи, ще видиш човек, когото познаваш. Не се налага да чакащ. Нека всичко започне тук.“
Наложих си да не отварям очи, но стиснах куфара с две ръце и го вдигнах до гърдите си. Усещах как тълпата ме тласка към отворените врати. Сега вече долових ясно виковете на носачите и възсладката миризма на нечистотии, толкова присъща на Калкута. Усетих как дясната ми ръка започва да отваря ципа на външния джоб на куфара, където бях скрил заредения пистолет.
„Нека всичко започне тук.“
Както стоях със затворени очи, видях следващите няколко минути, които се разтвориха пред мен като чакащата врата, като пастта на този огромен звяр — града, и аз усетих как черното цвете вътре в мен се разтваря широко, и как после смазаното съвършенство на люгера се вдига, и после свещенодействието ще започне, и после мощта ще се стече нагоре по ръката ми и ще влезе в мен, а от мен ще излезе на избълвани в нощта пламъци, и тичащите силуети ще се свлекат, и аз ще презаредя пистолета с галещото слуха „щрак“ на новия пълнител, който се намества, и болката и силата ще изтекат от мен, и тичащите силуети ще се свлекат, и от удара плът ще се разхвърчи от плътта, и пламъците над комините ще осветят небето, и в червеното им сияние аз ще открия пътя през улици, пресечки и преки, и ще намеря Виктория — сега вече навреме, ще намеря Виктория навреме и ще убия онези, които ми я отнеха, и ще убия онези, които ми застават на пътя, и ще убия всеки, който…
„Нека всичко започне сега.“
— Не! — изпищях и отворих очи.
Крясъкът ми заглуши песента само за секунда-две, но през това време аз извадих ръка от отворения джоб на куфара и се обърнах рязко наляво. Вратата беше само на десет крачки от мен, тълпата се носеше неумолимо към нея и сега напредваше по-бързо и съсредоточено. Зърнах зад нея мъж в бяла риза, който стоеше до малък синьо-бял автобус. Косата му стърчеше като шипове черно електричество.
— Не!
Използвах куфара за нещо като таран, за да си проправя път до стената. Някакъв висок мъж от навалицата ме блъсна и аз го заудрях по гърдите, докато той не ме пусна да мина. Сега вече бях само на три крачки от отворената врата, а с движението си тълпата ме носеше натам безотказно, както взрив от въздух се носи към вакуум.