Като дете беше Шакире, на нея й трябваха игри, развлечения. Когато цялата къща беше пречистена и наредена, тя започна да отваря и да бърка из старите брашовски сандъци, гдето бяха скрити дрехите на майка й, на първата му жена, тежки и скъпи едновремешни премени. И всеки ден тя започна да се облича и труфи, ту с едни, ту с други дрехи, палава, луда, и докато всичко това за нея беше само шега, Сали Яшар я гледаше със свито сърце, защото пред очите му се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни.
Веднъж, натруфена тъй, с пъстри прежди и сноп златен тел в ръце, тя влезе при него и седна до прозореца да шие чевре. На корави, широки гънки лъщеше аленият атлаз на шалварите й, по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри. И никога сякаш тя не е бивала тъй хубава, веждите й тънко изписани като пиявици, лицето, кръгло и бяло, очите й обкръжени с тънки ресници, като осил на чернокласо жито. Тя работеше своето чевре, мълчеше, но ясно беше, че си мисли нещо, защото се усмихваше сама. И ето, тя се заглежда за минута през прозореца, откъсва една жица с уста, след това се навежда пак над работата си, усмихва се повече и без да погледне Сали Яшар, казва:
— А какво стана с Джапар, какво прави?…
Сали Яшар трепна. Стори му се да вижда цигарата на Джапара да свети вечер около къщата му.
— Какво ще прави Джапар — каза той след малко. — Добре е, тук е…
Нямаше усмивка вече на хубавото лице на Шакире, къносаните й пръсти по-чевръсто работеха, тя нисичко запя нещо и такава ли беше песента, или тъй се стори на Сали Яшар, но той сякаш виждаше зелено поле, нови каруци, които вървят и пеят, отиват далеч, далеч някъде…
Много случки още си спомняше Сали Яшар, все свързани с Шакире. Той се разчувствуваше, изпадаше в умиление и неволно си спомняше за оня тежък час, когато беше болен, когато мислеше, че ще умре, и когато чу, че дрънка каруца и че иде Шакире. Оная каруца, която пееше сред месечината и която той никога не можеше да забрави! И Сали Яшар тъй силно преживява и мъката, и радостта на тоя час, че също като тогава усеща, че очите му овлажняват и се премрежват от сълзи.
Един есенен ден, един от ония дни, когато слънцето пече меко, когато небето е много синьо и във въздуха, като сребърни жици, се носят паяжини, Сали Яшар стоеше на пейката си и забеляза, че към него се приближаваше Джапар с преметната на рамо пушка. Някаква промяна имаше в него и Сали Яшар веднага я забеляза. Джапар беше избръснат, тънките му руси мустаци бяха засукани и изтънени на края, фесът му беше делийски накривен. И снажен и широкоплещест, какъвто си беше, той крачеше гордо, с нависоко разкопчани пачи. Сали Яшар не обичаше фудулите, сви вежди и когато Джапар стигна до него и поздрави, той отвърна на поздрава му, но не го погледна. „Струва ми се — мислеше си през това време Сали Яшар, — че една вечер видях цигарата на тоя хаирсъзин да свети под салкъмите при плета; видях и Шакире да се връща през двора оттам. Дали не е приказвал той скрито с дъщеря ми?“
— Какво има, Джапар? — попита след малко Сали Яшар, престорено спокоен. — Какво ново?
— Новото е туй — каза Джапар, като подпираше пушката си до стената и се канеше да седне, — новото е туй, че снощи си доде Чауш Ибриям.
— Хайде холан! — учуди се Сали Яшар — че нали казаха, че го били бастисали по пътя, че го убили?
— Тъй казваха, ама доде си човека. Аз сам го видях.
Явно беше, че Джапар се готви да разкаже цялата случка, но най-напред той си направи цигара, запали я и след туй почна да разказва бавно и с тия подробности, с които хората от селата обичат да пъстрят речта си.
— Бях отишел снощи — започна той — към Касап Османовия харман. Лаеха кучетата там, рекох да видя какво има. Нямаше нищо, седнах на камъка под бъза да си почина. Трябва да е било късно — керванджийката беше изгряла. По едно време чувам: джан, джан… върви каруца. Давам ухо, слушам — далече е, отвъд гробищата е, ама тъй хубаво се чува, пее, пее…