Пол Дохърти
Песента на палача
Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри
На Нед Ричардсън-Литъл от Фериър Авеню, Торонто
ПЪРВА ГЛАВА
ПРОЛОГ
Поклонниците отново бяха намерили пътя си. Дъждът беше спрял, мъглата се беше вдигнала. Утринното небе беше синьо като наметалото на Мадоната, а белите ръкойки на облаците, съвсем дребни, все повече намаляваха, докато слънцето се издигна силно и горещо, изсуши калта и спече селските пътища. От двете страни на поклонниците се простираха хълмистите зелени поля на Кент — истински рай. Нищо чудно, че всички бяха в добро настроение.
— Дявол го взел! — изрева Ханджията. — Днес ни очаква приятно пътуване, а ще има и интересни истории!
Игуменката погали малкото кученце, сгушено в скута й. Без да обръща внимание на Ханджията, тя се наведе и прошепна на своя красив прелат с маслинен тен, който водеше кроткия й кон, да върви малко по-бързо. Хари забеляза жеста й и изостана, присвил устни.
— В името на Небесата! — прошепна той на Митничаря Джефри Чосър, чийто поглед беше светнал, а лицето — весело. — Бива си я, нали сър, с къдриците, които се подават изпод шапчицата й и с медальона, на който пише, че любовта побеждава всичко! А къде е бедността на Христос при нея? С меките й, вълнени дрехи, подплатено седло и бродирана сбруя?…
— В Божиите очи всички ние сме грешници — остроумно му отвърна Джефри.
— Да, но той не очаква да бъдем арогантни или тъпи заради това — възрази Ханджията. Той пришпори коня си и спря до Мелничаря, който, вече пиян, се олюляваше на седлото, пърдеше и се оригваше, стиснал огромната си гайда под мишница. — По-полека — опита се да го укроти Ханджията, който се боеше от този огромен мъж с юмруци като чукове. — Едва е минал обяд, а ти вече си се насмукал.
— Разкарай се! — отвърна Мелничарят, сложи устни на мундщука и гайдата издаде продължителен и силен вой, който стресна гарваните в близкия шубрак и те излетяха, протестирайки дрезгаво.
Ханджията направи гримаса и продължи напред, проправяйки си път между другите поклонници. Дребният Кармелит, подвижен и развратен като врабче, намигна похотливо на Батската невяста, чиито широки бедра изпълваха бродираното седло. Полата й се беше набрала и позволяваше на всички да видят чорапите й с червени жартиери; широкополата й шапка беше леко накривена, а лицето — мокро от пот. Тя се усмихна с беззъбата си уста и намигна, когато улови погледа на Ханджията. Той премина напред, отпуснал юздите си, докато изучаваше различните поклонници. Беше забелязал, че някои от тях изглежда се познаваха. Ако трябваше да бъде честен, той самият познаваше неколцина, но си държеше езика зад зъбите и би го признал само шепнешком и на тъмно.
Ето го Правникът, тъмноок и с безизразно лице. Не е ли познавал Игуменката преди? После идваше Франклинът1, със скъпия си колан и кесия, който винаги държеше под око Църковния пристав, този похотлив интригант, истински обесник.
Ами Продавачът на индулгенции, това странно изглеждащо създание с лице, бледо като тесто, и боядисана руса коса? Ханджията беше убеден, че външността му е маскировка, а скърцащият глас — преструвка, с която да прикрие истинската си същност. Ами тихите води? Онези, които правеха и на мравката път и винаги стояха в сянка? Готвачът с откритата язва на пищяла, която приличаше на един от собствените му желирани кремове, само че развален. Не познаваше ли той Орача и Свещеника, които им бяха разказали призрачната история предишната нощ, историята за наблюдатели и тъмни дела в една самотна, обитавана от духове къща в Кент? Но имаше още по-зловещи неща! Ханджията, стисна устни, когато наближи началото на колоната. Монахът, мъж със здраво телосложение, гладко лице и плешиво теме, месести устни и пронизващи очи, винаги яздеше зад Рицаря и в тъмния му безизразен поглед проблясваше омраза. От време на време сър Годфри се обръщаше и поглеждаше към него, сякаш го познаваше. Вляво и вдясно от Рицаря яздеха Оръженосецът и Йоменът2, които също се отвращаваха от присъствието на Монаха и бяха винаги нащрек.
Ханджията извади парче изсушен бекон от торбата си и захапа осоленото месо. Рицарят им беше разказал ужасяваща история за стригоите, кръвопийци в самия Оксфорд, града на Краля. Сър Годфри беше дал тържествена клетва да ги преследва, докато ги избие до един. Беше ли Монахът с пълните червени устни един от тези кръвопийци? Демон от ада? Монахът рязко се завъртя на седлото; улови погледа на Ханджията и направи знак за благословия към него. Кръчмарят се извърна. Не биваше да си мисли такива неща. В крайна сметка Монахът беше член на Църквата, но от друга страна толкова много свещеници, монаси и калугери от различни ордени бяха се отказвали от истинското си призвание! Ханджията пришпори коня си. Обичаше да язди отпред, освен когато се сблъскваха с опасност. Въпреки това тайно си представяше, че е водач на групата, а ако нещата стигнеха до сблъсък, винаги можеше да си послужи с мъдростта и бойните умения на сър Годфри.
2
Свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по Време на война. — (Б.р.)