Един ден Саймън почувства, че тези ужасни кошмари нахлуват и в часовете, когато е буден. Беше излязъл на разходка и реши да разгледа мраморния саркофаг на Едуард Втори в абатството „Свети Петър“. Вървеше по Арчдийкън Стрийт, когато един човек се блъсна в него. Саймън се извини. Човекът леко се обърна и забързано продължи.
— В името на небесните ангели! — възкликна дърводелецът.
Беше толкова изненадан, че не можеше да помръдне, а когато се окопити, мъжът беше изчезнал.
Саймън влезе в една пивница, западнала и мрачна. Седна разсеяно в ъгъла, поръча чаша медовина и загледа как пламъкът на лоената свещ, поставена върху бъчва в средата на помещението, трепти от течението. Беше сигурен, че човекът, с когото се сблъска, беше бракониер, на чиято екзекуция бе присъствал.
— Не може да бъде! — прошепна той.
Обзе го вледеняващ страх. Нима започваше да полудява? Отново ди го преследваха кошмари? Погледна през вратата към гаснещата дневна светлина. Дали всички, които беше обесил, не го дебнеха в здрача? Допи медовината по-бързо, отколкото беше възнамерявал, вдигна се несигурно на крака и тръгна по пустите улици към „Почивката на палача“.
Както обикновено, Шадболт държеше реч. Саймън се усмихна и седна в ъгъла на масата. Разговорът и смеховете отекваха надалече.
— Случило ли се е нещо, Саймън? — Шадболт доближи лицето си до неговото. — Да не си се подмокрил, синко?
— Остави го на мира! — намеси се брат Мартин. — Саймън, какво има?
— Нищо, нищо — опита се да се овладее Саймън. — За какво говорехте?
Шадболт намигна и почеса месестия си нос.
— Носят се слухове, Саймън.
— За какво?
— Помниш ли Прюнела Баничката?
Саймън се усмихна. Как би могъл да забрави пълничката малка уличница, с която така усърдно беше танцувал?
— Да не се е омъжила за барон? — попита той, опитвайки се да бъде остроумен.
Шадболт поклати глава.
— О, не! — Разхлаби кърпата около врата си и попи потта си. — Баничката е изчезнала. За това говорехме. Носят се слухове, гъсти като плевели в градина, че нещо зло се е появило в Глостър. Тя не е първата, която изчезва, и казват, че членовете на съвета знаят за това.
— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.
— Слухове. — Шадболт погледна косо към брат Мартин. — А и нашият добър брат… най-добре ти му кажи, Мартин.
Монахът запретна широките ръкави на расото си. С веселия си поглед и набола брада приличаше на добродушен гном. Саймън често се чудеше какво мислят августинците от неговия орден за това, че общува с палачи и проститутки. Брат Мартин просто беше казал, че работата на един свещеник е да общува с грешници.
— Чух слухове — той погледна през рамото на Саймън, за да се увери, че никой не ги слуша. — Говори се за магьосничество.
— Винаги се говори за това — възрази Саймън. — Особено в гористите местности. Всяка пивница в Бъркли си има някоя зловеща история за сатанинските сборища в мрака.
— Да, и някои от тях са верни — намеси се Веселяка. Говореше неясно, както обикновено, защото десният ъгъл на лицето му беше неподвижен. — Всички сме чували за огньовете на Самхаин и през Валпургиевата нощ.
— Остави това! — каза брат Мартин. — По-важното е, че двама добри братя доминиканци са дошли от Лондон. Твърдят, че просто пътуват за Бристъл, но не е вярно. Останаха по-дълго, отколкото предполагах. Брат Шадболт ги е виждал в Съвета.
Сега Саймън се заслуша. Беше чул за доминиканците, сладкодумни проповедници и членове на Инквизицията.
— Ако някой служи на дявола, ще свърши на бесилката — заяви Шадболт и се облегна на стената. — Помнете ми думата, заради това ще имаме много-много работа. Така че, по-весело, Саймън, кажи ни какво те притеснява. Нали не е бедната Алис?
— Не, не е тя — реши Саймън да каже истината. — Преживях нещо ужасно. Вървях по една алея в другия край на Глостър. Признавам, че вече се смрачаваше и…
— И?
— Блъснах се в един човек. Той се обърна и видях лицето му. — Саймън млъкна, докато прислужникът сервираше още халби ейл. — Кълна се в Бога, не лъжа!
— Казвай, момко!
— Преди около две седмици обесихме един бракониер — продължи забързано Саймън. Погледна към Мартин и подтисна тръпката на страх, защото братът го гледаше с нетрепващ поглед. — Мога да се закълна в Светото причастие, че това беше същият човек, когото обесихме. Но това е невъзможно, нали? Искам да кажа, човек, който е обесен, не може да оживее.