— И аз се съгласих — прекъсна го Шадболт.
— Изповядах момчето — продължи брат Мартин. — В утрото на екзекуцията му дадох чаша вино с опиат, което го приспа и отпусна. После сложих под жакета му твърда кожена яка. Покажи му, мастър Шадболт.
Главният палач бръкна под масата и извади торбата си. Измъкна от нея четири яки с различна дължина. Бяха изплетени майсторски от дебела кожа. Саймън ги опипа — бяха подсилени и подплатени, а на гърба се закопчаваха със здрава тежка катарама. По краищата имаха извити кукички и приличаха на нашийници за мастифи или кучета-пазачи.
— Направени са по поръчка — каза Шадболт. — Виж, ще ти покажа.
И преди Саймън да успее да възрази, той беше зад него. Сложи яката на врата му и затегна катарамата.
— Готово!
Въжена примка се спусна над главата на Саймън и ръката му посегна към дръжката на камата.
— Не се безпокой! — присмя му се Шадболт. — Няма да те убия! Виждаш ли как куките придържат въжето върху яката. Възелът, който се пада под лявото ти ухо, ще бъде блокиран от катарамата, а самата яка не се вижда под жакета.
— И от торбата върху лицето на престъпника — добави Саймън.
— Точно така.
Шадболт затегна примката; Саймън почувства натиск върху шията си, но яката не поддаде.
— Тя поема тежестта — усмихна се брат Мартин.
— Но някой би могъл да разбере за това — Саймън се протегна и разкопча токата.
— Както сам разбираш — обясни Шадболт, — яката се прикрива от чувала и дрехата на осъдения. Пък и хората не гледат врата на престъпника, а краката и тялото му. Когато решим, че ще спасим някого, затягаме примката около яката. Пускаме го от стълбата и повярвай ми, Саймън, само шокът от това е достатъчен, за да накара човек да танцува, подскача и се върти.
— Все пак е много болезнено — добави Мухоловката. Чувстваше се неловко, лицето му беше бледо и потно. — Мускулите на врата и раменете, доколкото знам, болят дни след това. Такова преживяване не се забравя.
— Трябва да знаеш — брат Мартин се приведе напред и потърка ръце, — че много малко от осъдените имат достатъчно разум да висят неподвижно. Честно казано, повечето припадат. Шокът ги поваля.
— После сваляте телата — продължи Саймън, — слагате ги в колата и ги покривате с платнище. Не може ли някой да забележи? Има стрелци, пристави.
— Много е странно — усмихна се Шадболт. — Хората идват да видят как ще обесят някого. Но забелязал ли си, Саймън, колко се боят от трупове? Веднага след това бързат да се разотидат. Бедните затворници лежат в безсъзнание в колата и ние ги караме в погребалната зала на августинците. Понякога стават и грешки. Бог знае защо, но сърцето не издържа и човекът наистина умира.
— А в повечето случаи? — попита Саймън.
— В повечето случаи сваляме яката. Съживяваме ги и си плащат. Брат Мартин им дава нови дрехи, а както знаеш, гората Дийн е съвсем близо, отвъд реката.
— Пък и кой би възразил? — засмя се Веселяка и смехът му прозвуча като цвилене. — Престъпникът? Той не иска пак да го заловят. Семейството му?
— А ако изобщо възникне подозрение — добави Шадболт, — винаги можем да кажем, че нещо се е объркало. Осъденият е преживял най-страшното нещо в живота си и гори от нетърпение да напусне района. Семейството, ако има такова, е доволно, а ние сме доста по-богати.
— Значи много от гробовете в августинското гробище са празни? — попита Саймън.
— Не — усмихна се брат Мартин иззад халбата си. — Не забравяй, че имаме болница за бедните. След като са лежали няколко седмици в земята, всички трупове си приличат.
— А какво ще стане — попита Саймън, — ако съдиите наредят човекът да бъде обесен извън града и положен в стоманена клетка, за да го виждат всички?
— Това би могло да създаде проблеми — призна Шадболт. — Но, както каза брат Мартин, всички трупове си приличат, особено ако са залети с гъст катран.
— И печелите от това? — попита Саймън?
— Да. Злато и сребро. Онова, което ядеш и пиеш през последните няколко седмици. — Шадболт се приведе напред и удари с огромната си лапа Саймън по рамото. — А сега и ти си част от това; нали си с нас, Саймън?
— За Бога — добави брат Мартин, — пий с нас, Саймън. Какво значение има? Наистина ли искаш да гледаш как хората умират? Да изстискваш живота от тях? Не се тревожи, рано или късно щяхме да те посветим. — Той сви рамене. — Беше просто въпрос на време, искахме да бъдем сигурни.
— И никой не подозира? — попита Саймън.