— Какви затворници, милорд?
— След малко ще видиш. Но кажи ми, мастър Шадболт, колко души остават?
— Петима, милорд.
— Петима почтени и верни мъже. — Кметът леко се усмихна: — Достатъчно. — Той щракна с пръсти и погледна през рамо. — Началникът на стражата да доведе затворниците! Мастър Шадболт, намери столове за теб и приятелите ти.
Палачите насядаха. Саймън се чувстваше странно. Ето го посред нощ в залата на съвета на Глостър и то, ако можеше да се вярва на кмета, на таен съдебен процес.
Вратата се отвори и двама доминиканци, които приличаха на призраци в черно-белите си раса, влязоха в залата и седнаха на една пейка до вратата със скръстени ръце. Малко по-късно вратата отново се отвори и началникът на стражата избута в помещението три забулени фигури.
Отначало Саймън не разбра мъже ли са или жени, защото лицата им бяха скрити под качулки, които им пречеха и те непрестанно се препъваха. Всички се обърнаха да ги видят. Началникът на стражата отметна качулките им и Саймън почувства тръпка на ужас. Тази в средата беше прегърбена; стоманеносива коса обграждаше слабо, студено лице с хлътнали очи, крив нос и презрително свита уста. Останалите две бяха по-млади и закръглени, но й приличаха в лице и по поведение. Черните им коси се спускаха до раменете, имаха високи скули и дръпнати очи. Гледаха предизвикателно и въпреки ожулените си лица и вързани ръце очевидно не бяха смутени от това, че са изправени пред съвета.
Колкото повече ги гледаше, толкова повече Саймън усещаше отвращение и студен, вцепеняващ страх. Като палач беше виждал отблизо убийци, хора, отнемали човешки живот за една монета, които можеха да прережат нечие гърло и да спят като невинни младенци. Но тези тук бяха различни. Очевидно тъмничарят и войниците се бяха държали грубо с тях, но те стояха нагло и не се притесняваха от големия блестящ меч в средата на масата, чийто остър връх сочеше към тях.
— Защо сме тук? — грубо попита възрастната. Кметът удари силно с юмрук по масата.
— Как смееш? — изрева той. — Как смееш да се отнасяш с такова неуважение към съда!
— Значи ни съдят — бързо продължи старицата. — В такъв случай къде е защитата ни? Къде е обвинението? Къде са съдебните заседатели? И най вече — злобно добави тя, — къде е съдията?
— Аз съм вашият съдия — отвърна кметът. — А тук има достатъчно добри и почтени мъже, за да изслушат доказателствата!
— Мъже! Дали са добри или почтени е друг въпрос. — Тя се огледа и подигравателно се усмихна на брат Мартин. После по някаква странна причина погледът й падна върху Саймън. На младежа му се прииска да избяга. Лицето на старата вещица сякаш се промени и подмлади, макар очите й да останаха древни като греха й. Тя примигна и отмести поглед. Саймън имаше чувството, че е бил докоснат от ангела на смъртта. — И какво престъпление сме извършили? — Тя отметна глава и се загледа в кмета.
— Убийство — отвърна той. — Черна магия и призоваване на демони.
Старицата се разсмя:
— Нямате доказателства.
— Какво става? — прошепна Шадболт на ухото на Саймън. Една от младите жени се обърна.
— Тишина в залата! — подигравателно извика тя. Саймън улови погледа й и се почувства отвратен от злобата в очите й. Тя не беше красива, нито дори хубавичка, но излъчваше сила. Жена, свикнала да владее мъжете, да задоволява желанията им, били те физически или духовни.
— Я се дръж прилично! — извика й в отговор Шадболт. Жената направи неприличен жест, после се обърна и прошепна нещо на ухото на старицата.
Притеснението на Саймън се засили. Искаше му се да не е тук. Залата беше тъмна и ставаше студено. Когато си пое дъх, долови зловоние на костница, на разложение и гнилост. Някакво ужасяващо, мрачно и злокобно присъствие витаеше тук и той не искаше да има нищо общо с него. Но какво можеше да направи? Осъзна какво ставаше. Трите жени пред него бяха обвинени в ужасни престъпления, които кметът и колегите му не можеха да разкрият. Беше свикан съд и те щяха да бъдат съдени тайно и наказани за страховитите си провинения, каквито и да бяха те. Погледна към брат Мартин, който седеше на една пейка в другия край на стаята. Монахът беше пил много. Обикновено в такива случаи той ставаше сънлив, но сега погледът му шареше между доминиканците и останалата част от залата на съвета.
— Поискахте доказателство — наруши тишината кметът. — Мастър Шадболт, вие току-що дойдохте. Нашите добри приятели, доминиканците, които са отседнали при августинците, вече произнесоха своята присъда. — Той почука по масата с пръсти. — Идете в преддверието. Началникът на стражата ще ви покаже доказателството.