Делото завърши. Един от съветниците изпълняваше ролята на писар, докато всеки от останалите положи клетва. После началникът на стражата ги изпрати по стаите им, където бяха сложени сламеници, одеяла, кошници с месо, сушен бекон и стъкленици с вино и бира.
— Ще преспите тук — нареди той, като потропваше с пръсти по ефеса на меча си. — В името на всичко свято, не съм виждал такава гадост!
— Защо три дни? — попита Саймън. — Защо просто не ги обесим и не приключим с това?
— Такъв е обичаят — отговори му брат Мартин. — Това е наказанието за вещици по силата на закона, а това е и предпазна мярка срещу дяволските им номера.
Началникът на стражата размаха пръст.
— Надявам се да обесите тези вещици, момчета. Нека разберат какво е да умреш. Те не са имали милост. Не им се полага и да получат. — Той хвана резето на вратата. — Четирима яки палачи и един дебел монах ще са повече от достатъчни, за да се справят с три оковани вещици.
— Как ще разберем къде да ги закараме? — попита Веселяка.
— Има един лесничеи по прякор Хрътката. Той присъстваше на залавянето им. Ще ви заведа при него.
Началникът на стражата излезе. Шадболт веднага извади огниво и запали всички свещи. Напълни пет чаши с вино и ги раздаде — лицето му все още беше бледо и обляно в пот. После вдигна чашата си в безмълвен тост.
— Чухте какво каза началникът на стражата. Няма да има милост за тях. Те трябва да бъдат обесени и ще бъдат!
Скоро пресушиха чашите си и отново ги напълниха. Веселяка запали огън в малкото огнище. Похапнаха и когато първите искри на зората надникнаха през прозореца, се бяха поуспокоили. Ужасите, които бяха видели предната вечер, избледняха и бяха заменени от гняв и решимост тези отвратителни жени да получат жестокото наказание, което заслужаваха.
Те прекараха останалата част от утринта в дрямка. Коридорът, в който се намираха стаите им, беше строго охраняван от въоръжени войници и стрелци. Позволяваха им да излизат, само за да посетят тоалетната, която се намираше в малка ниша в другия му край. Донесоха им купи и кани с вода, за да се измият. Късно следобед началникът на стражата се завърна.
— Искат да ви видят — обяви той.
Шадболт, който седеше на сламеника си, облегнат на стената, поклати глава.
— Достатъчно ги гледах. Не искам да ги виждам отново.
— Искат да видят монаха — настоя началникът на стражата.
Брат Мартин колебливо се изправи на крака.
— Няма да сляза долу сам, Котърил. — Той му намигна. — Ти искаш да си един от нас. Досега не си ходил в килиите. Ето го и твоя шанс.
Саймън колебливо прие и заедно с монаха последва началника на стражата по коридора и надолу към подземията на сградата. Коридорът беше тесен, усоен и мрачен, осветен само от нарядко разположени факли. От двете му страни имаше килии. Надзирателят ги заведе до една врата в края.
— Тук са кучките — прошепна той. — Не знам какво става. — Той избърса носа с опакото на ръката си.
— Гледай си работата! — отсече началникът на стражата.
— И помни, няма да влизаш вътре. Ще получат храна веднъж, преди да тръгнат и аз ще се погрижа за това.
Надзирателят сви рамене, завъртя ключа и отвори вратата.
Килията беше просторна и изненадващо чиста. На пода нямаше рогозки, мебелировката се състоеше само от една разклатена маса и стол. Лоена свещ светеше в нишата. Трите вещици лежаха проснати до стената под малко зарешетено прозорче. Когато началникът на стражата затръшна вратата след себе си, и трите се размърдаха с дрънчене на вериги. Саймън набърчи нос от неприятната миризма.
— Какво има, младежо? — подигра му се Агнес Ратолиър. — Това не е дамски будоар. — Тя се наведе напред.
— Радвам се да те видя, братко.
— Какво искаш? Ратолиър присви очи.
— Кажи на началника на стражата да се дръпне от вратата.
Саймън погледна през рамо. Ръката на началника на стражата затвори решетката от външната страна на вратата.
— Така е прието! — изкрещя Агнес. — Никой не бива да чуе изповедта ни.
— Да се изповядате ли искате? — попита брат Мартин и коленичи пред тях. — Искате ли да се изповядате и да бъдете опростени?
— В такъв случай аз трябва да изляза — предложи Саймън.
Агнес му направи знак да се приближи и да коленичи до монаха. Саймън се подчини. Старицата излъчваше странно величие. Малките й черни очи не изпускаха неговите. Саймън не знаеше дали се бои повече от тях или от това, че другите ще му се присмеят, че е страхливец. Отблизо трите вещици изглеждаха още по-смущаващо. Изабела и Елиънор бяха измили лицата си. Макар косите им да бяха сплетени и висяха като опашки на плъхове до раменете, в лицата им имаше нещо привлекателно. С леко дръпнатите си очи напомняха на Саймън на котки. Агнес вече не изглеждаше толкова стара — лицето й не беше толкова набръчкано, а по-гладко; носът не беше толкова закривен, а устните й бяха по-пълни. Саймън примигна. Дали не му правеха магия? Брат Мартин също сякаш беше в транс.