— Какво искате? — заекна Саймън. — Ако е изповед…
— Млъкни! — изсъска Агнес Ратолиър. — Ще ви дадем повече злато, отколкото някога сте виждали.
— За какво? — попита брат Мартин.
— Много добре знаеш. — Агнес лукаво погледна монаха. — Беззъбият дойде да ме намери. Знам всичко, което става в Глостър.
— За какво говориш? — попита Саймън.
— За какво ли, младежо? — Тя се изкикоти. — За това, че палачите от Глостър играят интересна игра — някои бесят, а някои не! Защо не се разберем и сега? Използвайте онези хубави яки, както и при другите. Хайде, момченце. — Гласът на Агнес Ратолиър стана по-силен. Тя направи жест към дъщерите си и те коленичиха от двете й страни. — А когато бъдем свободни, можеш да ни посетиш. Каква нощ ще бъде това! И тримата в леглото. — Тя го огледа от глава до пети. — А защо не и четиримата, ако ти харесва?
Устата на Саймън пресъхна. Искаше му се да не се беше изправял пред тези три жени, вторачени в него.
— И още злато — проговори една от дъщерите.
— И още сребро — като ехо повтори другата. — И удоволствия, каквито нито един от вас не познава.
Брат Мартин рязко се изправи.
— За какво говорите? — Той се прекръсти и сграбчи Саймън за рамото. — Кучки, излезли от ада! Не мога нищо да направя за вас нито в живота, нито в смъртта. Видях какво сте сторили на онези нещастни момичета! — Той пристъпи напред.
Трите жени го погледнаха.
— Ще бъдете обесени! — изсъска той — И аз с удоволствие ще наблюдавам. Ще стоя на горската поляна и ще гледам как се гърчите! Нищо на този свят, цялото злато и сребро от кралската съкровищница не може да ви спаси!
Той отиде до вратата и потропа.
— Мастър Котърил! — Сега гласът на Агнес Ратолиър беше хленчещ.
— Хайде, Саймън! — извика брат Мартин, докато удряше по вратата.
— Моля те! — каза старицата.
Саймън се обърна и видя, че лицето й отново се е състарило и челюстта й е увиснала. Очите й бяха насълзени.
— С нас е свършено. — Тя поклати глава, цялото й тяло трепереше сред дрънчене на вериги. — Направи ни една услуга!
— Зависи. — Саймън изпита внезапно съчувствие към трите жени, обречени на ужасна смърт.
— Преди да тръгнем от Глостър, накарай писаря да напише писмо…
Саймън се опита да възрази.
— Не е кой знае какво! — Тя размаха изпъстрената си с вени ръка. — Имам роднина тук. Адресирай го до него — от Агнес Ратолиър за кръчмата „Сребърният плащ“ близо до Блайндгейт. Да напишат „Агнес се сбогува, всичко е изгубено. Моли за прошка и нека се моли за нея.“ Дай го на кръчмаря, преди да тръгнем. Той ще ти заплати добре.
— Това ли е всичко? — попита Саймън.
Чу стъпки и един висок мъж с изпито лице и хлътнали бузи се появи зад момичето. Отпрати го, но не махна веригата на вратата.
— Какво има?
— Съобщение от роднината ти, Агнес Ратолиър. Ти ли си кръчмарят?
— Аз съм. — Той протегна костеливи пръсти.
— Казаха ми, че ще ми платиш и то добре. Кръчмарят тихо изпсува.
— Тогава ще ти бъде платено.
Ръката се показа и Саймън видя малка купчина сребърни монети.
— Дай ми съобщението — каза гласът — и парите са твои.
Саймън го подаде. Монетите се изсипаха в протегнатата му ръка и вратата се затвори. Началникът на стражата незабавно нареди кавалкадата да продължи напред.
Щом излязоха от града и тръгнаха по лъкатушещите провинциални пътища, началникът на стражата изостана и ги предупреди.
— Хрътката ще ни чака на кръстопътя. Ще бъде с качулка, ще носи лък и стрели.
Сега колата трополеше из дупките и коловозите на междуселския път. Саймън чуваше ругатните на трите жени и подигравателните обиди, с които им отвръщаше Шадболт.
Нощта беше ясна. Дъждовните облаци се бяха разкъсали и пълната луна слабо осветяваше пътя им. Независимо от това появата на Хрътката изпод дърветата край пътя беше толкова внезапна, че те се стреснаха. Началникът на стражата спря коня си и прошепна нещо на мъжа с качулката, който кимна в отговор.