— Знаете какво да правите — извика началникът на стражата. — Дотук бях с вас. — Той махна за сбогом и препусна обратно по пътя.
Шадболт слезе от колата. Хрътката се представи. Беше висок, слаб мъж с буйна червена коса, която обграждаше бледото му лице.
— Можеш ли да намериш пътя на тъмно? — попита Шадболт.
— Мога да го намеря и с вързани очи. Вътре ли са кучките?
— С вериги на ръцете и краката — отвърна Шадболт. — Скоро ще свършат и ние ще се върнем в града.
— Аз бях там, нали знаете — продължи Хрътката. — Бях там, когато заловиха трите вещици.
— Да, и ще го запомним — проехтя гласът на Агнес Ратолиър в тъмнината.
Хрътката преглътна с мъка и се обърна с гръб към колата.
— Съветът им направи капан. Наеха една проститутка от града, която да излиза всяка нощ през различни порти. Следваха я стрелци, които се криеха в полята от другата страна. По-миналата нощ тя мина през Източната порта. Горкото момиче не знаеше какво прави, освен че ще и платят добре да повърви поне час и след това да се върне в града. Старата Ратолиър я спря и й поиска пари. Проститутката се уплаши, наруга я и продължи. Малко по-късно за изненада на стрелците, една кола излезе от един страничен път и тръгна успоредно с проститутката. Предложиха й да я повозят, но тя отказа. Беше й платено да върви един час и тя щеше да върви. Опитаха се да я убедят и когато не успяха, една от младите жени слезе долу и я удари с тояга. — Той изду бузи. — После колата тръгна по горските пътеки. Аз ги следях. Стори ми се, че пътуваме часове наред. Пресякохме Дяволския поток, който е много навътре в гората, ще го видите и влязохме в малка просека. Извадиха момичето и го сложиха на една каменна плоча. Тя вече се беше съвзела и пищеше. Чудно е как не я чуха в Глостър. Запалиха свещи и старата извади нож, когато изскочихме иззад дърветата. Проститутката беше освободена и й платиха добре. — Той се усмихна. — Казаха и да замине за Бристъл и да не се връща повече. Вещиците не оказаха голяма съпротива. Началникът на стражата, който ви доведе, забеляза, че в просеката са били изкопани пресни гробове. Земята беше още мека от дъжда, останалото знаете. — Хрътката поклати глава. — Двадесет години съм бил лесничеи, виждал съм такива неща в тази гора, от които кръвта ви би се смръзнала, но тези трупове с прерязани гърла и зашити уста и очи… — Той понижи глас: — Бог знае какви сили владеят тези жени.
— Може би просто обичат да убиват — обяви Веселяка достатъчно високо, за да го чуят вещиците. — Обичат да упражняват властта си и да гледат как се лее гореща кръв. Е, сега нямате голяма власт, нали? — извика той през рамо. — Кой ще дойде да ви спаси сега, а? — Той въздъхна скръбно: — Къде са създанията на нощта и повелителите на въздуха?
— Навсякъде около вас — дочу се тих отговор.
— Достатъчно! — нареди Шадболт и отново се качи в колата.
Веселяка също се качи, а Хрътката тръгна пред тях и те навлязоха в гората. Саймън, който се влачеше отзад, се опитваше да овладее страха си като си мислеше колко много сребро е спечелил и се кълнеше наум, че щом приключат с тази работа и той ще замине за Бристъл и ще започне живота си наново. До гуша му беше дошло от бесилки, тъмници, шепот в тъмнината и хора като трите Ратолиър. Повече не можеше да издържи. Щеше да вземе малкото си съкровище и да си купи собствен магазин. Може би някой ден, когато го приемат, щеше да се присъедини към местната гилдия, да срещне хубаво момиче, да се ожени и да се установи. Щеше да забрави кошмарните дни като палач в Глостър.
Саймън продължаваше да си повтаря това наум, докато навлизаха все по-дълбоко в гората. Пътят, който следваха беше добре очертан, макар да се извиваше и въртеше. От двете му страни се чуваха стряскащите мрачни шумове на нощта; вик на сова, джафкане на лисица, шумолене и промушваш из храстите.
По едно време Саймън се покачи в колата, където брат Мартин и Мухоловката охраняваха вещиците. Двамата мъже седяха притиснати в ъглите, докато трите жени си шепнеха помежду си и от време на време се смееха, сякаш споделяха някакви известни само на тях шеги. Атмосферата беше потискаща, вонята на немити тела — натрапчива и Саймън с удоволствие слезе и тръгна пеша по осветения от луната път. Имаше чувството, че сънува. Ето го, върви посред нощ из гората и води три вещици на екзекуция. От време на време минаваше встрани и поглеждаше напред, където Хрътката препускаше в нощта и понякога спираше, за да упъти Шадболт.
Сигурно бяха пътували часове. Краката на Саймън натежаха, очите му започнаха да се затварят. От време на време се препъваше и се пробуждаше от дрямката. После всичко свърши. Хрътката извика, колата рязко спря, после зави, следвайки лесничея в една горичка. Друсането беше толкова силно, че брат Мартин слезе и помогна да водят конете. Саймън забеляза, че монахът прекалено се беше умълчал, откакто бяха напуснали съвета. Обичайно беше бъбрив, душата на компанията, но сега се държеше като подплашен, пребит човек, който се влачи неохотно напред.