— Такъв е и законът в Лондон — добави Шадболт и сведе глава.
Саймън осъзна, че това е първият път, когато някой от тях говори за миналото си.
— В Лондон — продължи бързо Шадболт — речните пирати висят на бесилката, докато приливът се смени три пъти.
— Какво всъщност са правили? — попита Саймън. Погледна към празните гробове. Почвата се свличаше обратно, сякаш земята искаше да скрие и потопи в забвение ужасите, разкрити тук.
— Знаете ли — брат Мартин се облегна на колата и се загледа с протегнати към огъня ръце, — щях да питам нашите доминикански приятели за това. Защо трите вещици са убивали млади жени?
— И какво са получили в замяна? — добави Саймън. Погледна към труповете с увиснали глави и изкривени вратове. В танцуващата светлина на огъня лицата им изглеждаха уродливи. Брат Мартин проследи погледа му.
— Няма да гледам това три дни! — промърмори монахът.
Отвори един сандък в колата и извади три бели качулки, които с помощта на Мухоловката сложи на труповете. Саймън се опита да подтисне тръпката от страх, когато монахът се протегна. Сякаш оживели, трите трупа се раздвижиха и залюляха. Шадболт дойде и седна край огъня.
— Говорих с началника на стражата — каза той. — Очевидно вещиците са били разпитвани в негово присъствие от доминиканците. Не беше много сигурен на кои повелители на мрака или демони са принасяли жертви. Дали са били дяволи или старите богове, почитани някога тук. Когато ги питали какво са получили в замяна — вечен живот или богатство — старата Агнес Ратолиър отвърнала: „Сили, за които хора като вас могат само да мечтаят!“ Когато доминиканците настояли, тя отново започнала да се смее и да им се подиграва.
— Къде са живели? — Мухоловката посочи просеката. — Това е бил жертвеникът им, но сигурно са имали някаква пещера или къща.
— Не се знае. Имали са леговище, но ще трябва цяла армия, за да претърси гората и да го намери. — Той сниши глас. — Предполагам, че един ден влюбени, които търсят заслонено място, случайно ще го открият. Ужасяваща дупка, пълна с черепите и костите на техните жертви.
— Млъкни! — отсече Мухоловката.
Дрязгата щеше да продължи, когато внезапно от мрака долетя огромен бухал; крилата му бавно разсичаха въздуха и сянката му се плъзгаше през поляната. Саймън замръзна и вдигна поглед. Птицата кръжеше, сякаш беше видяла плячка, после кацна на един клон на дървото с обесените, обърна глава и се загледа в тях.
— Нощна птица — прошепна брат Мартин.
Саймън преглътна с мъка. Мухоловката скочи на крака.
— Това не ми харесва! — изломоти той. Грохот на гръмотевица отекна в нощта.
— Наближава буря — каза Веселяка, но Мухоловката вече тичаше към дърветата с камък в ръка.
— Разкарай се! — дрезгаво извика той и го хвърли с всичка сила. Бухалът излетя, могъщите му криле раздвижиха нощния въздух. После изчезна в мрака, носейки се като призрак между дърветата. Саймън беше толкова напрегнат, че скочи на крака, събра още съчки и ги хвърли в огъня.
— Защо не заровим телата сега? — той погледна към приятелите си. — Три дни ще трябва да седим тук.
— Котърил е прав. — Мухоловката се върна и клекна пред пламъците с разширени от ужас очи. — Това изобщо не ми харесва, мастър Шадболт.
Откъм дърветата се дочу продължителен, дрезгав вой.
— В името на Бога! — ръката на Мухоловката посегна към камата му.
Воят отново прокънтя, продължителен и зловещ.
— Прилича ми на вълк — обяви Шадболт. — Когато бях палач в Лондон, имахме жилища в Тауър; там се срещаше нашата гилдия. Старият крал имаше вълк, подарък от някакъв принц. Нощем, когато луната беше пълна, той виеше така и направо ни смразяваше кръвта.
Воят отново разкъса тишината. Мухоловката вече подскачаше от крак на крак.
— В името на Божията любов! — изръмжа Шадболт. — Ела на себе си! Това е просто някое бездомно куче; всички знаят, че те лаят по месечината!
Саймън не беше убеден. Брат Мартин беше също разтревожен, обичайно веселото му лице сега беше бледо и унило, броеницата — плътно увита около пръстите му.
Внезапно на Саймън му се стори, че долавя движение между дърветата, сякаш там се носеше нещо сребристо и сенчесто като кълбо дим. Изправи се и тръгна натам, минавайки покрай жертвения камък. Обърна се и ахна. Кръв ли беше това? Тъмно мокро петно се разстилаше по повърхността му. Помисли си, че когато всичко това свърши, ще се надсмиват над собствените си страхове, извади камата си и приближи голямата плоча. Но когато приклекна, не видя нищо — нито петно, нито белег, затова се изправи и тръгна между дърветата. Прикривайки страха си, развърза шнуровете на панталона си и се облекчи. След това навлезе още по-навътре между дърветата, отново извадил камата. Искаше да покаже на останалите, че е смел, че за да се изплаши, е нужно нещо повече от шумовете на нощта.