Откритието на Саймън беше посрещнато с радостни възгласи. Почистиха стаите на долния етаж. Запалиха огньове, внесоха провизиите. Едно от помещенията дори използваха като конюшня. Мухоловката излезе на лов и донесе два заека. Шадболт беше добър готвач и скоро ловната хижа се изпълни с апетитния аромат на дим от горящи дърва и печено заешко. Хапнаха и пийнаха добре. Най-накрая Шадболт се облегна на стената и облиза пръсти.
— Знам какво ще направим — каза той. — Ще останем тук. Лесно ще намерим поляната, където са обесени трите вещици. След два дни, момчета, работата ни ще е свършена и ще препуснем към Глостър, за да си приберем печалбата. Само помислете — приведе се той напред — сега държим кмета и съветниците в ръцете си. — Палачът се усмихна. — Не могат нищо да ни направят — длъжници са ни.
Всички се съгласиха. Навън утринната светлина се засилваше, докато разговаряха за бъдещото си богатство. Дори Саймън започваше да се чуди дали да не остане в Глостър, когато чу шум отгоре.
— Шшт! Какво е това?
— О, не започвайте пак! — изстена Мухоловката.
— Не, не, чуйте! — Саймън вдигна ръка.
И те го чуха, шум от стъпки, все едно някой се разхожда напред-назад.
— Ти пръв го чу — каза Шадболт. Той взе войнишкия колан на Саймън и му го подхвърли. — Иди да видиш какво е!
Младежът колебливо сложи колана, взе една главня и излезе в студения, мрачен коридор. Пипалата на гъстата утринна мъгла проникваха в сградата. Изкачи стълбите, изгнили и плесенясали, дървото скърцаше под ботушите му. Най-после стигна галерията, която се простираше като тъмен тунел пред него. От двете му страни имаше стаи, просто черни дупки, през чиито прозорци нахлуваше сивата утринна светлина. Една или две още имаха врати, които висяха и скърцаха на провисналите си кожени панти. Саймън извади камата си, заслушан в звуците: далечен зов на птица, пукане и шумолене отвън, когато животните се промъкваха през храстите. Засега успяваше да овладее страха си.
— Саймън! Саймън! — Гласът сякаш идваше от другия край на коридора.
Той преглътна мъчително и продължи с извадена кама. Чу стъпки, сякаш някой се разхожда нагоре-надолу из стаите, които беше отминал.
— Добре ли си, Саймън? — отекна гласът на Шадболт по стълбите.
Саймън не отговори, а влезе в една стая. Вдигнал главнята, той се огледа. Беше празна, мръсна и изпълнена с някакво горско зловоние. Канеше се да излезе, когато вратата внезапно се затръшна зад него и когато се опита да открие дръжка или резе, не можа. Чу почукване и погледна през металната решетка. Лицето на Агнес Ратолиър с очи, блеснали от злоба и уста, изкривена в презрителна усмивка, надничаше към него. Саймън я изгледа ужасен.
— Казах ти — изсъска тя, — че ще се видим пак! Саймън замахна с камата си към решетката. Чу смях, нисък и гърлен, после вратата се отвори и го отхвърли настрана. Факлата падна от ръката му. Известно време той седя, коленичил на едно коляно, притиснал наранената си глава, после грабна главнята и изтича навън. В галерията шумоляха плъховете, които тичаха да се скрият. Саймън прибра камата си и хукна към стълбите. Скочи долу и ботушите му с високи токове сцепиха дървото, когато едва не се сблъска с приятелите си. Бутна факлата в ръцете на брат Мартин.
— Какво има? — попита Шадболт.
— Какво мислите? Бог ми е свидетел, иска ми се да бях далеч от тук и от вас! Току-що видях лицето на Агнес Ратолиър. Кучката не е умряла! Тя е горе!
— Това е невъзможно! — изхленчи Веселяка. — Ние ги обесихме. Нямаше никакви номера.
Саймън грабна факлата от брат Мартин и я бутна в ръката на Веселяка.
— В такъв случай — извика той — качи се горе и докажи, че греша!
Веселяка му подаде факлата обратно.
— Какво ще правим? — изстена Мухоловката. Саймън сграбчи ръкава на брат Мартин.
— Ти си свещеник. Не можеш ли да кажеш някакви молитви? Да благословиш мястото?
Брат Мартин трепереше, очите му примигваха, устата му се отваряше и затваряше като на човек, изпаднал в ужасна паника.
— Саймън! Шадболт! Веселяк! Брат Мартин! Мухоловка!
Хорът гласове идваше отвън. Шадболт сграбчи факлата и излезе на стъпалата на ловната хижа. Останалите се скупчиха край него и се взряха в стелещата се мъгла.
— О, мастър Шадболт!
Главният палач изпусна факлата. Саймън ги съзря — три фигури, застанали под разперените клони на дървото. Различаваше чертите им, дългите, рошави коси. Бяха Ратолиър и двете й дъщери.
Шадболт изтича вътре, другите го последваха. Затвориха вратата и бързо се върнаха в стаята, където бяха складирали провизиите и оръжието си. Брат Мартин се беше съвзел. Той веднага благослови малко вода и сол и ги пръсна по пода. После благослови стаята и коленичи в един ъгъл със затворени очи, стиснал броеницата си.