— Саймън!
Шадболт се беше навел през прозорец на горния етаж.
— Тук съм! — обади се младежът.
Върна се при ловната хижа, където приятелите му изглеждаха недоспали и още уплашени.
— Няма никой — каза им той. — Конете и колата не са докоснати.
— Какво ще правим?
— Какво ще правим? Какво ще правим? — имитира го Саймън. — Мухоловка, само това ли ще повтаряш? Ще ви кажа какво мисля аз. — Той започна да изброява на пръсти: — Първо, ние сме в смъртна опасност. Това, което ни преследваше тази нощ, идва от ада, а не от земята! И не, не знам как е станало. Второ, мисля, че брат Мартин с молитвите и благословията ни спаси от ужасна съдба. Ако сте изгубили милостта Божия, приканвам ви да се помолите на Бог да ви прости. А ако се радвате на милостта му, молете се да не я загубите.
— Какво още? — изграчи Шадболт.
— Трите демона, които ни нападнаха, вече са изчезнали.
— Е, и? — настоя брат Мартин.
— Не знам как тези три изчадия са се върнали към живота, но те възнамеряват да ни унищожат.
— Махам се оттук. — Мухоловката сложи бойния си колан.
Шадболт го сграбчи за рамото и лицето му се разкриви.
— Нищо подобно! — заплаши го той и го завъртя. — Всички сме загазили. Няма от какво да се боим. Извършихме законна екзекуция.
— Не е така — обади се Саймън. — Според мен, мастър Шадболт, не трябваше да напускаме поляната. Брат Мартин, ти си свещеник. Знаеш повече за свръхестествените създания, които бродят между ада и рая.
— Ако си прав, Саймън — отвърна монахът бавно, — направо си имаме работа със Сатаната! Изгубени сме в долината на мрака!
— Това го знам — отвърна Саймън. — Искам да разбера как да се отървем?
— Не разбирам много от тези неща — възрази брат Мартин. — Но когато се върнем в Глостър, ще проуча внимателно какво може да се направи.
Саймън коленичи пред него.
— В името на Божията любов, братко! — помоли го той.
— Мога да ви кажа само онова, което предполагам. — Брат Мартин вдигна глава. — Имаме три вещици, принасяли кървави жертви на повелителите на мрака. В началото подобни създания искат в замяна хубавите неща от живота — вино, коприна, пухени дюшеци, хубава храна, всякакви удоволствия. Но както знаете — той мрачно се усмихна, — тези неща са преходни. Исканията им стават все по-настоятелни, жертвите — все по-кървави и ужасни. Може да са поискали повече власт за себе си, власт над другите!
— Какво, Ратолиър? — прекъсна го Шадболт. — Които ни предложиха подкуп?
— Така е, пазариха се за живота си — продължи брат Мартин сякаш на себе си. — И ние отказахме. Затова са призовали пазачите на сенките да им се притекат на помощ. — Той въздъхна: — Съобщението, което оставихме в „Сребърния плащ“ — подозирам, че преди да заминем снощи от Глостър, е било направено ново жертвоприношение.
— В кръчмата! — възкликна Веселяка. Брат Мартин го погледна презрително.
— Още ли не си загрял, тъпако? Ратолиър са членове на вещерско сборище и макар да ги заловиха, другите са на свобода. Нали не смяташ, че онези доминиканци са дошли чак от Лондон заради три смрадливи вещици?
— Продължавай — настоя Саймън. Брат Мартин преглътна с мъка.
— Аз принадлежа към ордена на августинците. Или поне така се водя. Из манастирите край Глостър се носеха тайни слухове за могъщо вещерско сборище. От онова, което разбрах, млади жени изчезват от месеци, може би дори години, но какво ги интересуват дебелите лордове някакви си бедни девойки? Само заради броя на жертвите се наложило да направят нещо.
— И ти мислиш — попита Саймън, — че другите членове на сборището са принесли жертва?
— Така е. — Брат Мартин изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Снощи се чудех за бурята. Начинът, по който ни прогониха от поляната; ужасяващите номера, с които ни опъваха нервите, направо ни подлудиха! Може би, ако бяхме останали, ако бяхме пронизали и заровили вещиците, това никога нямаше да се случи.
— И какво ще правим? — изхленчи Мухоловката. Саймън се изправи.
— Ще се върнем на поляната. Хайде, да видим какво е станало.
Те впрегнаха колата, натовариха вещите си и потеглиха от ловната хижа. Пътят беше мек и кален. На някои места коловозите бяха пълни с вода и меката кал полепваше по колелата, но накрая стигнаха до пътеката, която водеше обратно към поляната.