— И Беззъбия беше погребан? — Шадболт изсвири през зъби. — Сигурен ли си, че беше мъртъв?
— Колкото и че онези кучки са обесени. Но избързах. — Той сви рамене. — Знаех, че постъпвам подло.
Саймън отпуши меха и наля щедро в една чаша. Спомни си срещата си с Беззъбия и спокойната му наглост. Сега разбираше, че не е бил толкова умен, за колкото се беше смятал. Наистина ли му се беше доверил Беззъбият?
Брат Мартин подаде чашата си.
— Ще сипеш ли едно на монаха, Саймън?
Дърводелецът напълни чашата му. Шадболт потропваше нервно с ботуша си. Приклекнал, Веселяка от време на време забиваше камата си в калта. Мухоловката стана и се отдалечи между дърветата.
— Първото, което ще направя — каза Шадболт, — е да отида в гробището на августинците и да видя дали трупът на Беззъбия е там, където трябва да бъде.
— Ще си изгубиш времето — увери го Саймън. — Слушай, Шадболт, отговорът е очевиден и съвсем прост. В Глостър съществува сборище, което се занимава с черна магия. Семейство Ратолиър са били негови членове, може би дори предводители. Беззъбият също е участвал. В подобни групи обикновено има по тринадесет души. Значи остават поне още девет члена. — Той почеса брадата си. — Това, което ме обърква е, че Беззъбият не си е отмъстил. Той се крие, но с Ратолиър положението е различно. Чудя се защо.
— Не мисля, че Беззъбият се е скрил. — Брат Мартин сръбна от чашата. — Нали любовницата му е изчезнала? Сигурен съм, че е получила доста брутален урок. Това обяснява и защо Беззъбият не е напуснал района. На твое място бих внимавал, Мухоловка. Сигурен съм, че бившият ни приятел има желание да си поговори с теб.
— Но ние няма защо да се боим от него — обади се Шадболт. — Не сме му направили нищо.
— Ратолиър ни приемат за врагове — обяви Саймън.
— И едва ли сме единствените — добави Веселяка. — Басирам се, че кметът и съветниците няма да спят спокойно в леглата си.
Саймън взе чашата си и тръгна към края на просеката. Ощипа бедрото си, защото понякога имаше чувството, че сънува кошмар и всеки момент ще се събуди. Въпреки това, не се съмняваше във верността на онова, което беше видял и преживял през последните дни. Когато чу Шадболт да вика на останалите да се качват на колата, въздъхна, пресуши виното си и се върна обратно при тях.
Напуснаха просеката начаса и поеха по пътеката към кръстопътя, следвайки указанията на лесничея. Късно следобед започнаха да минават покрай случайни селца и самотни ферми. Шадболт каза, че е жаден, затова отбиха да си починат и да пийнат в единствената крайпътна кръчма в района, „Аления дракон“. Тя беше огромен, просторен хан, който беше виждал по-добри времена; гипсът се ронеше, дървото беше издраскано и очукано. Прозорците зееха като невиждащи очи. Само някои стъкла бяха заменени с рогови пластини. Пивницата беше мрачна и влажна. Отначало Саймън различаваше само малки, кръгли масички, бъчонки с бира и бурета с вино, които служеха като столове, после съзря дълга дървена маса, върху която имаше ковчег.
— Какво е станало? — попита той един амбулантен търговец, който седеше до вратата.
— Намерили са труп — отвърна човекът. — Увиха го и го сложиха в ковчег, щом следователят го огледа.
Саймън кимна. В тези краища на страната, жертвите на насилствена смърт често бяха излагани в кръчмите или на стъпалата на църквите, за да ги виждат хората, с безумната надежда, че може да се появи някой свидетел. Веселяка вдигна капака на ковчега.
— Мили Боже! — прошепна Саймън.
Саймън го отблъсна и надникна. Веднага позна трупа на лесничея Хрътката, с бяло като сняг лице, тъмни кръгове под очите и огромна червена резка, подобна на разтворена уста, която минаваше през гърлото му от ухо до ухо. Полуотворените очи и окървавената уста накараха стомаха му да се разбунтува и той се обърна.
— Исусе, смили се! — прошепна той. Сега и другите се събраха наоколо.
— Познавате ли го? — Кръчмарят излезе от кухнята. Беше дребен, набит мъж с оплешивяващо теме, мръсно лице и малки черни очи. Бършеше ръцете си в омазана с кръв престилка.
— Виждали сме го — внимателно отвърна Шадболт. Той направи знак на останалите да седнат при него на една маса близо до прозореца — квадратен отвор, който гледаше към буренясала градина.
— Да — отвърна кръчмарят, като ги следваше. — Това е Хрътката. Често идваше тук да утолява жаждата си.
— Какво е станало? — попита Саймън. Кръчмарят сви рамене.
— Знаете, че гората Дийн е пълна с бракониери й разбойници. Те не обичаха Хрътката. Благодарение на него мнозина свършиха на бесилката за лов на кралски дивеч.
— Как е станало? — настоя Саймън. Кръчмарят събра вежди. — Какво поръчахте?