— Пет халби ейл.
Кръчмарят се обърна към прислужника.
— И то от най-добрия — добави Саймън. — Не щем някаква помия.
Кръчмарят го погледна и се канеше да възрази, но видя сребърната монета между пръстите му.
— Разбира се, сър. Чу джентълмена, Томлър — от най-хубавия ейл и донеси парче пай. Сигурен съм, че джентълмените са гладни. С еленско е — добави лукаво той. — Разбира се, купено от пазара.
— Разбира се — каза Шадболт. — Но какво е станало с Хрътката?
— От онова, което разбрах, кралските горски пазачи го открили да виси като плъх от един клон, с разрязано гърло. Бил вързан с въже и провесен от едно дърво. Приятели ли бяхте? Следователят иска да говори с всички, които го познават.
— Ние не го познавахме — отвърна Шадболт. Кръчмарят усети враждебността им, подсмъркна и се отдалечи.
— Значи Хрътката е мъртъв — каза скръбно Шадболт. — И това е само началото.
— Смяташ, че е работа на Ратолиър? — обади се Веселяка.
— По-тихо! — измърмори Мухоловката. — Мастър Шадболт, мисля, че трябва да допием ейла, да си изядем пая и да се махаме оттук. Денят е към края си. Не искам нощта да ме завари в гората. Всички се съгласиха. Допиха ейла си, лакомо изядоха пая и се върнаха в колата. Стигнаха Глостър, когато здрачът падаше. Градските врати бяха вече затворени, но Шадболт извади заповедта си и стражата ги пусна. Улиците бяха празни и пусти още подгизнали от скорошния дъжд. Саймън имаше чувството, че градът се е променил, откакто бяха заминали, сякаш зловещите новини от гората вече се бяха разнесли из тесните улички и алеи.
— Мислиш ли, че нещо се е случило? — попита той, когато Шадболт изплющя с юздите, за да подкара конете по-бързо.
— Не знам. — Лицето на главния палач беше безизразно. — Но едно ще ти кажа — прошепна той, за да не чуят останалите, — мисля, че е време да изчезнем оттук.
— Не бих те посъветвал — отвърна лаконично Саймън.
— Ще видим — Шадболт цъкна с език.
Влязоха в „Почивката на палача“, като оставиха колата и конете в малкия калдъръмен двор. Лукаво усмихнат, кръчмарят се спусна към тях през празната пивница.
— Нямаше ви известно време, мастър Шадболт. Тайни задачи от съвета, а?
— Какво искаш да кажеш? — попита главният палач.
— О, нищо. — Мъжът бързо отстъпи назад. — Но снощи питаха за вас.
— Кой? — грубо попита Шадболт.
— Не я видях, беше с качулка, но мисля, че беше млада жена. Дойде да пита за вас: „Къде са палачите? — попита — Мастър Шадболт и приятелите му?“ „Отидоха да бесят“ — пошегувах се аз.
— И какво стана? — обади се Саймън.
— Жената се изсмя. Каза, че скоро ще се върнете. Да ви предам, че се надява да се видите отново.
Саймън хвърли бърз поглед към приятелите си. Ръката на Шадболт се вдигна към устата му. Веселяка и Мухоловката изглеждаха сякаш ще се разплачат, а брат Мартин стискаше броеницата си.
— Донеси ни ейл! — бързо каза Саймън.
Кръчмарят го послуша и халбите бяха пресушени за миг.
— Никой от нас не бива да заминава — каза Саймън на групата. — Знам какво си мислите всички, че колкото по-далеч сте от Глостър, толкова по-добре. Но твърдо ви препоръчвам да не го правите.
— Господи!
Мухоловката гледаше към малкия прозорец в другия край на пивницата. Ръката му леко се повдигна. Саймън погледна натам. Беше сигурен, че видя лицето на Агнес Ратолиър, опряно на прозореца. Очите й бяха присвити, устата — разтворена в иронична усмивка. Веселяка се надигна, но Саймън го бутна обратно на стола.
— Мастър кръчмарю! — извика той.
Кръчмарят закуца към тях.
— Какви са новините от града? — попита Саймън. Мъжът направи гримаса.
— Няма нищо особено.
— Не е ли имало някакви процеси? — попита Саймън. — Заседавали ли са съдиите?
— Не, и това е странно — отвърна ханджията. — Всяка сутрин един търговец на платове идва да закуси тук. Снощи ходил в съвета, каза, че бил строго охраняван и кметът бил свикал тайна среща. Шушука се, че нещо в града не е наред, но никой не знае какво.
— Прибирам се — скочи на крака Веселяка.
— И ние идваме с теб — добавиха останалите.
Те пресушиха халбите си, нетърпеливи да тръгнат. Но Мухоловката остана на стола си, загледан в Саймън.
— На работа сме, както обикновено — обяви Шадболт, сякаш искаше да убеди останалите, че всичко е наред.
Сбогуваха се, като Шадболт каза, че ще се погрижи за колата и конете. Щом тръгнаха, Саймън погледна към Мухоловката.
— Ще тръгнеш ли с тях?
Мухоловката остави халбата си.
— Аз съм мъртъв, Саймън. — Той примигна и нервно задъвка устните си.
— Какво искаш да кажеш?