Той пресуши халбата си и излезе на подгизналите от дъжда улици. Сложи качулката си, защото вятърът беше силен и влажен. Забързан по улици и алеи, не искаше да срещне приятелите си или който и да е познат. Дали те бяха още в Глостър, чудеше се той. Или бяха избягали? Щеше ли съветът да има нужда от тях? Имаше ли други затворници, които очакваха екзекуцията си?
Саймън прекоси Уестгейт, мина по Аби Лейн покрай „Сейнт Мери“и навлезе в земите на абатството, в най-отдалечения край на които се намираше запустялото гробище. Къщата на отшелника беше построена от сиви тухли, квадратния прозорец — закрит с парче кожа, металната врата с ковани гвоздеи не беше зарезена. Саймън беше очаквал нещо по-различно, по-ярко и впечатляващо. Беше още по-изненадан от дребния, белокос мъж с весело лице, който отговори на настоятелното му почукване.
— Търся Едуард Грейс — избърбори Саймън.
— Той е пред теб.
В морскосивите очи просветна усмивка. Грейс беше стар, със сребристосива коса и набръчкано лице, но очите му бяха изпълнени с живот. Малко коте се беше сгушило в извивката на ръката му.
— Това е Сатана.
Саймън погледна котето, черно като нощта. Грейс го повдигна. Животинчето измяука и показа малки бели зъби и розов език.
— Намерих го между гробовете. — Отшелникът го пусна на земята. — Е, заповядай, Саймън.
— Знаеш името ми?
— Разбира се. Наричай ме брат Едуард. Отшелникът покани с жест Саймън да седне на малко столче от другата страна на огъня, който беше накладен в средата на стаята. Той сложи няколко пръчки в него и погледна към дупката в тръстиковия покрив над себе си.
— Казаха ми, че димът винаги трябва да излиза през нея, но понякога не става и трябва да отварям вратата. Е, какво мога да направя за теб?
Саймън разглеждаше обстановката. Жилището представляваше просто каменна кутия, в която имаше легло, маса, разнебитен стол до прозореца, полица с няколко тенджери и тигани, голямо разпятие и няколко сандъка, очукани и изподраскани, вероятно дадени на отшелника от абатството.
— Не е кой знае какво. — Отшелникът се усмихна, седна срещу него и протегна ръка към огъня. — Но това е моят дом от доста време насам. И е достатъчно удобен, Саймън.
— Знаеш името ми?
— За втори път ме питаш. — Отшелникът отново се усмихна. — Мухоловката ми прати съобщение. Очаквах те.
— Знаеш ли за какво става дума? — попита Саймън.
— Някога — отшелникът гледаше как пламъците се вият около вейките и ги карат да пукат — заедно с Мухоловката служехме в един и същи орден. Бяхме истински нехранимайковци. Не вземахме много присърце обета за помощта към бедните и почитането на Бога.
— И какво стана? — попита Саймън.
— Една нощ имах видение. Сънувах, че съм в стая, която приличаше на тази. Беше гола, студена, нямаше храна, никакви удобства, дори стол, на който да седнеш или легло, на което да легнеш. — Отшелникът затвори очи. — „Какво е това място?“ — попитах аз. — „Твоят дом за вечни времена“ — отвърна ми глас. Спомням си този сън, сякаш беше снощи. — Той отвори очи. — Братко Саймън, не мога да ти опиша какъв ужас изпитах. Винаги съм смятал, че адът е място с огромни огньове и уродливи демони, но килията, която ми показаха, беше много по-страшна — сива, студена, без врати и прозорци, без нищо.
— Било е просто кошмар — предположи Саймън. Отшелникът поклати глава.
— Така си помислих и аз, когато се събудих. Предишната вечер бях пил доста в града и наругах порочните си навици — може би някое недобре сготвено парче телешко или вкиснал ейл бяха причината за съня ми. — Той хвърли още вейки в огъня. — На следващата нощ сънувах същото, както и на по-следващата. Малко се уплаших. Но страхът ми се превърна в ужас, една вечер, малко след като се беше стъмнило, когато се промъквах, както обикновено, обратно в манастира. Брат Люк, или Мухоловката, както го познаваш, трябваше да бъде с мен, но имаше друга работа. Вървях по алеята. Пред мен едно джудже буташе количка, отрупана със сиви камъни. Спрях го. Когато се налеех с ейл, ставах разговорлив. — Отшелникът млъкна. — „Е, сър, къде караш тези камъни?“ — попитах аз. — Няма да повярваш. — Отшелникът погледна Саймън в очите. — Джуджето имаше най-отвратителното, изкривено и ехидно лице, което можеш да си представиш. „Братко Едуард — отвърна ми то — наблюдавам те. Камъните в тази количка са твоите грехове — пиянството ти, разврата. Карам ги в ада, за да построя онази за теб.“ — Отшелникът скри лице в ръцете си.