Той обърна Дърводелеца. Лицето на мъжа беше леко ожулено от едната страна, кожата му беше бледа като платно, затворените му очи играеха и в ъгъла на устата му имаше слюнка.
— Хайде!
Лекарят го подхвана за раменете и го изправи. По негово нареждане слугата му пристигна с една кожена чанта. Лекарят бръкна в нея и извади някаква стъкленица. Дори от разстояние, сър Годфри подуши острата й миризма. Когато Лекарят я размаха, очите на Дърводелеца се отвориха.
— Те дойдоха! — изкрещя той и уплашено се огледа.
— Кой е дошъл? — попита Лекарят.
— Вещици препускат на коне в мрака! Птиците на нощта! Никога няма да ме оставят. Агнес Ратолиър е…
— Спокойно, човече — Сър Годфри коленичи и му подаде чашата си за вино. Дърводелецът я грабна и жадно отпи. — Присъствахме на обикновена екзекуция. Може да е било от това, или от глад. Просто припадна.
Дърводелецът отпи още една глътка вино и примигна.
— Съжалявам — той се приведе, лицето му възвръщаше цвета си. — Мъртви са, нали?
— Като Ирод и Пилат — увери го Лекарят. — Хайде, стана тъмно и трябва да си намерим подслон.
Те помогнаха на Дърводелеца да се качи отново на коня си, а Лекарят предложи да язди до него. Сър Годфри подкани поклонниците да продължат напред. Те затрополиха напред, нетърпеливи да се махнат от това място на смъртта. Сър Годфри забеляза, че когато Дърводелецът мина покрай бесилката, извърна глава. Рицарят въздъхна и отново яхна коня. Толкова много тайни, толкова много мистерии. Когато напуснаха „При мантията“в Съдърк само преди няколко дни, сър Годфри смяташе спътниците си за пъстра смесица от хора, нетърпеливи да се възползват от ясното пролетно време, за да отидат и да се помолят пред гробницата в Кентърбъри. Сега вече не беше толкова сигурен в това. Те приличаха на него, мъже и жени, които криеха страшни тайни, които бяха тръгнали на поклонение не само заради приятното априлско време или да се наслаждават на гледките, но и за да молят за Божията защита — за личното благоволение на великия светец.
— Татко?
Сър Годфри вдигна поглед. Синът му се връщаше сред здрача.
— Татко, защо се бавиш?
Сър Годфри докосна меча, който висеше от рога на седлото. Знаеше защо синът му се тревожи. Монахът също беше изостанал. Яхнал коня, загърнат в наметката и качулката си, той приличаше на гигантски гарван, изучаващ трите трупа, висящи от края на намазаните с катран въжета.
— Някой от тези дни — прошепна сър Годфри — преди да пристигнем, или когато напуснем гробницата, ще поговоря с мастър3 Хюбърт.
Той здраво пришпори коня си и, последван от Оръженосеца, препусна през кръстопътя, нетърпелив да се присъедини към останалите поклонници. Монахът остана, сякаш беше омагьосан от труповете, които лекичко се полюляваха на вечерния вятър. Един гарван, излязъл на лов, преди да падне нощ, се плъзна над него като изгубена душа и кацна на една от гредите на бесилката. Монахът видя блясъка на жълтите му очи. Той гледаше прекършените вратове на разбойниците и прекара език по горната си устна, разкривайки хубави бели зъби, хищни и остри.
— Птицо на мрака — прошепна той. — Значи ти ще пируваш с плътта?
Сега собствената му уста беше изпълнена с гореща слюнка. Дръпна юздите на коня. Мина толкова време, помисли си, откакто и той беше пирувал, но не можеше да го направи тук. Надяваше се да използва някои от поклонниците за плячка, но после забеляза сър Годфри Ийвсдън. Както останалите стригои, Монахът беше чувал за страховитата му репутация — ловец на демони, мъж, готов да му вземе главата, както този гарван щеше да вземе очите на мъртъвците. Монахът трепна и се огледа в мрака. Едва различаваше отдалечаващите се гърбове на сър Годфри и сина му. Искаше му се да обърне коня и да поеме по другия път, но това можеше да предизвика подозрение. И все пак, трябваше да се храни и пие, да се насити с гореща кръв. Какво можеше да направи? Конят му се размърда неспокойно. Ако препуснеше в нощта, сър Годфри сигурно щеше да го преследва. Той, проклетият му син и Йоменът, чиито ръце никога не се отместваха от меча и камата.
Монахът въздъхна. Не му оставаше нищо, освен да чака. Обърна главата на коня си, заби шпори и последва останалите, зарязвайки бесилката зловеща и самотна под зорките очи на гарвана.
В двора на манастира „Свети Ботолф“ цареше оживление. Приорът4 и домакинът бяха излезли, горящи от нетърпение да приветстват поклонниците, които добре щяха да заплатят, за да използват трапезарията и сградата за гости.
3
Средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Б. р.)