Выбрать главу

Веселяка поръча нова бира и изяде храната. Поздрави се, че е напуснал Глостър. Никога нямаше да забрави онази мрачна просека или ужасните събития в изоставената ловна хижа. Трите вещици, които лично обесиха, се бяха върнали от адската бездна и заплашваха живота им. Беше се чудил как да постъпи, но новините за смъртта на съветник Шиплър го бяха накарали да вземе решение. Веселяка събра всяко пени, което притежаваше, продаде оскъдните вещи, които наричаше мебели, купи си пояс за пари, товарно пони и оседлан кон. Никога вече нямаше да се върне в Глостър.

Бившият палач ядеше лакомо, пъхаше хляба и вкусното месо в устата си, дъвчейки бавно заради схванатата си буза и челюст. Пресуши халбата и макар да знаеше, че не бива, си поръча още два ейла. След като се нахрани, Веселяка задряма и след време се стресна. Погледна часовата свещ, която стоеше на желязна поставка близо до вратата на килера и тихичко изруга. Сигурно беше спал поне час. Бутна масата, взе наметката и колана си и бързо излезе на двора. Конярчето беше там и се печеше на слънце. Веселяка му даде пенито, взе конете си и тръгна по просеката към главния път.

Утъпканата пътека се извиваше и криволичеше между дърветата. Слънцето беше доста силно, но всеки път, когато погледнеше надясно или наляво, той си спомняше за мрачната просека и трите отвратителни трупа, висящи на въжето. Какво щеше да стане, ако приятелите му се окажеха прави? Ако сега Ратолиър имаха сила да отидат, където си пожелаят?

В гората цареше тишина. От време на време се дочуваше крясък на врана или шумолене в храстите. Веселяка спря и погледна назад по пътя. Може би трябваше да изчака още някой да си тръгне; но ако се движеше достатъчно бързо, скоро щеше да излезе на главния път и да се наслаждава на пъстрите тълпи. Там щеше да бъде в безопасност. Можеше да се скрие между амбулантните търговци, сергиджиите, пътуващите шарлатани, бродещите студенти, търговци и поклонници. Той зави и сърцето му подскочи в гърлото. Две фигури с нахлупени качулки и маски на лицата му препречиха пътя. Ръката на Веселяка посегна към камата, но той бързо я отдръпна, когато една стрела от арбалет се заби в земята пред него.

— Въоръжен съм! — извика той. — След мен идват и други!

— Винаги си бил лъжец, Веселяк!

По-ниският от двамата пристъпи напред, отметна качулката и смъкна наличника.

— Беззъбият! — възкликна Веселяка. — Какво искате?

— Къде отиваш?

— В Лондон.

— Така ли? А другите, и те ли идват с теб?

— Другите не ме интересуват — отвърна Веселяка.

— На колко души каза? — попита Беззъбият, намигна и се усмихна лукаво.

Веселяка преглътна с мъка и погледна към другия нападател, който още беше със закрито лице. Мъжът стоеше неподвижно. Веселяка потисна тръпка на страх. Звук от счупено клонче го накара да се зачуди дали Ратолиър също не бяха наблизо. Погледна някогашния си приятел. Беззъбият не приличаше на призрак. Всъщност изглеждаше жив и грозен както винаги.

— Колко души знаят какво стана? — попита спътникът на Беззъбия. — Просто отговори на въпроса, само това искаме да знаем.

— Не сме разказали на никого. — Веселяка пусна юздите и вдигна ръце. — Кълна се в живота си!

— Това ми стига — отвърна забулената фигура. — Вярвам на клетвата ти.

Той натисна спусъка и стрелата се заби дълбоко в сърцето на Веселяка.

Саймън се сбогува с отшелника и се върна в квартирата си. Чувстваше се по-спокоен след съвета, който старецът му беше дал. По негово настояване беше отишъл в църквата на абатството, където се изповяда и причести. После хапна в една от сградите за гости, която приютяваше поклонниците, които посещаваха гробницата на Едуард Втори в абатството и взе решение. Щеше да напусне Глостър, поне за известно време. Може и да постъпваше като страхливец, разсъждаваше той, но не беше направил нищо лошо, а и как би могъл да се справи със злото, което го преследваше?

Излезе и си купи седло, кошове за багаж и нови дрехи. Изтегли златото, което беше оставил на съхранение при един бижутер на Айрън Лег Лейн, вечеря в една кръчма и си легна рано. Не мислеше за Алис, нито за онова, което го беше довело в Глостър. Просто искаше да се махне. Градските порти щяха да бъдат отворени призори и Саймън беше решил да тръгне на юг. Може би щеше да се качи на някой кораб за чужбина. Да, можеше да го направи. От Кале щеше да поеме по пътищата, тъй като имаше достатъчно пари, а и винаги можеше да поработи, за да се издържа.

Саймън спа неспокойно. Събуждаше се и посягаше към камата, която беше скрил под възглавницата. Или пък проверяваше свещите, които беше запалил из цялата стая. Боеше се от тъмнината. Когато притъмнееше, той си спомняше лицето на Агнес Ратолиър.